Оспорване на бащинството на детето

Радикална промяна в института на произхода в Семейния кодекс през 2020 г.

Семейният кодекс (СК) е основен нормативен акт. Публикуван е в брой 47 от 2009 г. на „Държавен вестник“ и е в сила от 1 октомври 2009 г. За сравнително кратко време в него са направени няколко изменения.¹ Това е закон, който се отнася до всеки български гражданин – от раждането му до края на живота му. Това е и закон на живота – определя положението на всяко човешко същество – включително в семейството и семейната среда, както и неговото гражданско състояние. На него се гради системата от родствени връзки.

С нормите на семейното право за произхода е свързано правното нормиране във всички обществени сфери. Разпоредбите, регулиращи произхода, са установени в Глава шеста, чл. чл. 60 – 73 СК. Правната уредба на произхода е императивна. Тя съдържа освен материалноправни, но и процесуални норми. Способите и редът за признаване и установяване на произхода се определят от Семейния кодекс и са изчерпателно изброени.

Майчинството по силата на закона се основава на факта на раждането, отразен в акта за раждане, с припознаване или със съдебно решение за установяване на произход от майката. Бащинството се установява чрез: презумпция за бащинство (брачен произход), чрез припознаване или със съдебно решение за установяване на произход от бащата. Произходът се отразява в акта за раждане (чл. чл. 42 – 50 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР)). Установеният и отразен в акта за раждане произход на детето има действие erga omnes. Исковете по Глава шеста на Семейния кодекс „Произход“ са установителни, а сроковете – преклузивни.

Всяка промяна следва да утвърждава и да защитава основните права на гражданите, устоите на семейството и ценностите, които полагаме в основите на общественото и социално ни развитие.

Предложението за последната промяна в СК, която бе обнародвана в брой 103 на „Държавен вестник“ от 04.12.2020 г., е внесена в Народното събрание на 28.08.2020 г. от Министерския съвет в изпълнение на решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), постановени по жалби срещу Република България. Както четем в мотивите на законопроекта, целта е отстраняване на „непълно съответствие с чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи“ (КЗПЧОС).

Приетото изменение и допълнение на Семейния кодекс (ЗИДСК 2020) е насочено към института на произхода – един от инструментите на семейното право, въведен в закрила на семейството и на децата. Веднага се вижда радикалната промяна на позицията на законодателя за уреждане на материята. Налице е концептуално ново разбиране за правната регламентация на института и за провеждане на принципа на стабилност, върху които се изгражда произходът на всяко лице. Създадени са нови конструкции, които засягат автономията на семейството, правата на субектите в него и положението на децата.

Въпреки че измененията и допълненията, извършени със ЗИДСК 2020, се отнасят до няколко разпоредби – чл. 62, чл. 63 и чл. 66 СК, които преуреждат по същество целия институт на произхода. Има преходна разпоредба (§4 СК), с която се придава обратна сила „за припознавания, извършени след 1 октомври 2009 г. до влизането в сила на този закон“, като се предвижда, че срокът по чл. 66, ал. 5 (нова) тече от влизането на закона в сила. Текстът се отнася за оспорване на бащинството на детето от всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия. Съгласно преходната разпоредба на §5 е придадена обратна сила на новото изречение трето на чл. 62, ал. 1 и на ал. 5, изречение първо, отнасящи се до обстоятелствата, които са били налице преди влизането в сила на ЗИДСК 2020.

Казано накратко, предмет на промяната е оспорването на презумпцията за бащинство (брачния произход) и оспорването на припознаването на детето. Няма съмнение колко дълбоко и същностно се засягат отношенията в семейството. Няма съмнение също така, че ще се наложат промени в Закона за гражданската регистрация, Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и Закона за закрила на детето (ЗЗДет) и в каква посока ще бъдат те.

Концептуалните въпроси, които обсъжданите изменения и допълнения поставят, са най-малко три:

■ Допустимост на трети лица да оспорват бащинството, основано на презумпция или на извършено припознаване;

■ Съвместимост и непротиворечивост на възприетите конструкции за промяна на нормативните решения относно произхода при пълно съобразяване на равенството на мъжа и жената и на детето, и чл. 14 и чл. 47 от Конституцията на Република България (Конституцията);

Пределите на намеса на държавните институции при установяването на произхода и на оспорването на произхода.

■ Какви са по-конкретно новите положения, предвидени в ЗИДСК 2020, които вече са приети от Народното събрание.

Оспорването на презумпцията за бащинство

Промяната се отнася до бащинството на децата, родени от брака на своите родители. Според действащото семейно право – чл. 61, ал. 1 СК, презумпцията гласи: „Съпругът на майката се смята за баща на детето, родено по време на брака и преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване.“

Оспорването на презумпцията след промяната вече е уредено в чл. 62 СК в шест алинеи. Право да оспорват имат съпругът на майката, майката и детето, а новата ал. 5 легитимира и всяко трето лице, което твърди, че е биологичен баща на детето, да оспорва презумпцията за бащинство на съпруга на майката до изтичането на една година от узнаването на раждането. Искът за оспорване задължително се съединява с иск за установяване на произход. Така кръгът на лицата, легитимирани да оспорват брачния произход на детето, се разширява. Излиза се от кръга на пряко заинтересованите – съпругът на майката, майката и детето. Това е позиция, противоположна на разбирането, заложено в действащата досега уредба на произхода.

Член 62, ал. 1 СК урежда правната легитимация на съпруга на майката да оспори, че е баща на детето. Искът може да бъде предявен до изтичането на една година от узнаване на раждането. Разпоредбата е допълнена с две нови изречения – трето и четвърто. С изречение трето се предвижда удължаване на този срок до една година от узнаване на обстоятелствата, опровергаващи бащинството, ако по-късното узнаване е по причини, независещи от ищеца. Сложен е и краен срок – дори и такива причини да са налице, не по-късно от навършване на пълнолетие на детето. Тоест, съпругът на майката може да предяви своя иск за оспорване до навършване на пълнолетие на детето. В изречение четвърто е постановено, че съдът решава спора по същество „като взема предвид интереса на детето“.

Тази сложна уредба поражда много въпроси и съмнения и внася несигурност не само от правен, но и от социален характер. Засяга се правното положение на детето в един продължителен период от време.

Делото за оспорване на презумпцията за бащинство има точно определен от самия Семеен кодекс предмет – че детето „не е могло да бъде заченато“ от съпруга на майката, който трябва да докаже това. Видно е, че презумпцията за бащинство губи своето значение за осигуряване на стабилност и сигурност на установения брачен произход (чл. 61, ал. 1 СК). Освен че са установени няколко квалифициращи срока обстоятелства, които позволяват да се предяви иск, независимо че е изтекла една година от узнаване на раждането, в уредбата е внесена още една новост, която в никакъв случай не може да бъде свързана със зачеването – преценката на съда за „интереса на детето“. Това изискване не е предпоставка за допустимост, а има определено значение по същество за изхода на делото. Излиза се от разбирането, че съдебното решение ще се занимава с годността за упражняването на родителските права. Нещо, което не е предмет на иска.

В никакъв случай, според мен, оспорването не трябва да се свързва с преценка на интереса на детето, който определя упражняването на родителските права (Глава девета на СК). ²

Определеният в изречение трето, ал. 1, чл. 62 СК краен срок – навършване на пълнолетие, поради въвеждането на квалифициращи обстоятелства за продължителност на срока показва, че има драстично отстъпление от принципа на стабилност в уредбата на произхода: първо – чрез установената легитимация на трети лица да оспорват бащинството (чл. 62, ал. 5 – нова) и второ – продължаване на срока за съпруга до навършването на осемнадесет години след раждането по чл. 62, ал. 1, изречение трето и изречение четвърто от ЗИДСК 2020, а за третото лице – до изтичане на една година от узнаването на раждането, независимо от навършване на пълнолетието на детето. Внесена е несигурност във формирането и нестабилност в съществуващото гражданското състояние на детето, на гражданското състояние на съпрузите – негови родители, на установени семейноправни и родствени връзки. Тя се разкрива в няколко посоки:

■ несигурност поради допустимост трето лице, вън от семейството, да оспорва презумпцията. Атакуват се строго лични права, трети лица навлизат в съдебен спор с разискване на интимни отношения между съпрузи (бивши съпрузи);

■ въвеждане на обстоятелства, формулирани в закона твърде общо и неясно, което позволява – без установен точно законов критерий – широка, субективна преценка на това дали причините за узнаване на раждането на детето са „независещи от ищеца“;

■ неуместно е оспорването на зачеването от съпруга на майката да се решава по същество „като се взема предвид интереса на детето“ (чл. 62, ал. 1, изречение четвърто). С други думи, дори искът на съпруга да е основателен и следва да бъде уважен, може да бъде отхвърлен, тъй като – въпреки че се установява, „че детето не е могло да бъде заченато“ от него, се обсъжда интересът на детето. Игнорира се липсата на „зачеването“, пренебрегва се липсата на биологичната връзка между баща и дете. И дори против волята на оспорващия съпруг на майката, който опровергава презумпцията за бащинство, по силата на съдебното решение, съобразено с интереса на детето, той остава законният баща на детето, записан като такъв в неговия акт за раждане. Измества се фокусът, центърът на спора. Допълнението в изречение четвърто на ал. 1 на чл. 62 СК, което насочва към интереса на детето, е свързано с друг вид спор – този за упражняване на родителските права, каквито се пораждат от обстоятелства, съвършено различни от зачеването. Навлиза се в друга сфера на обсъждане, вън от предмета на спора, определен от ищеца. По същество той се превръща в спор не за носителство (притежание) на родителски права, а за упражняване на родителските права.

Трябва обаче да държим сметка за това, че титулярството на родителски права – а оттук и титулът за произход на детето, е нещо различно от самите родителски права и тяхното упражняване. Родителят, добил това правно качество, остава родител, записан в акта за раждане на детето и не го губи, дори когато се ограничат и дори когато бъде лишен от родителски права (чл. 131, чл. 132 СК). Не губи качеството „родител“ и когато са предприети мерки за закрила на детето по административен ред и на основание Закона за закрила на детето (чл. 23 и сл. ЗЗДет). Качеството родител се губи само ако детето бъде осиновено, но в такъв случай се иска и съгласието на родителя (чл. 89 СК). Упражняването на едно признато субективно право, каквото е правото на съпруга да оспорва своето бащинство, и установяването на факта, че детето е могло да бъде заченато от него, не опровергава презумпцията и не може само по себе си да бъде основание за мерки за ограничаване или лишаване от родителски права.³

Резултатът от тези разпоредби е сериозно отклоняване от основополагащи положения в българското право в цялото му историческо развитие. Минира се сигурността на брачния произход и той се определя не от зачеването, а от допълнителни обстоятелства и неотно-сими социални и житейски съображения, интереса на трети лица, съобразно критерии вън и независимо от биологичното произхождение. А нали то е в основата и е предмет на съдебния спор?

Разглеждайки новото изречение трето на ал. 1, с което е въведен вторият краен и със самостоятелно значение срок – навършване на пълнолетие на детето, констатираме, че разпоредбата на чл. 62, ал. 4 СК предвижда, че самото дете може да оспорва бащинството на съпруга на майката „до една година от навършване на пълнолетие“. Текстът е променен, като е посочен и начален срок – че детето може да оспорва бащинството „от навършването на четиринадесетгодишна възраст“ до една година от навършването на пълнолетие“.⁴ Намирам, че неоснователно се ограничават правата на детето и то именно когато е в негов интерес установяването на действителното му гражданско състояние. Неубедително е това отстъпление от принципа на истинност. Съпоставката с новите положения на изречения трето и четвърто в ал. 1 на чл. 62 СК поставят дори третото лице в по-благоприятно положение. Според мен възприетото решение ще засегне по-съществено основните права и свободи по Конвенцията, отколкото отказът да се предостави легитимация на третите лица, за които не се изисква да са членове на семейната общност и на рода, основан на презумптивния брачен произход. От друга страна, предоставянето на легитимация на дете, ненавършило четиринадесет години, може да е единствената възможност, за да се предяви иска по чл. 69 СК за установяване на действителния произход.⁵ Ясно е, че трябва да се съобрази регламентацията на ГПК – правилата за исковете по гражданското състояние (чл. чл. 331 – чл. 335) и необходимостта от тяхното актуализиране и обогатяване.

Предоставената легитимация на трето лице поставя всяка брачна двойка и роденото в брака дете под угрозата на допускане за разглеждане на съдебен спор за произход до навършване на една година от узнаване на раждането. Срокът е кратък, но „узнаването“ на раждането от третото лице, претендиращо, че е баща на детето, е несигурен критерий. Може да са изминали години преди узнаването. Възможно е детето дори отдавна да е навършило пълнолетие. Като че ли неговият брачен произход не подлежи повече на защита, защото е пълнолетно. Участието на Дирекцията за социално подпомагане в исковото производство за оборване на брачното бащинство (аргумент от чл. 15 ЗЗДет.) се отнася за случаите, когато детето не е навършило пълнолетие, но и тогава не е достатъчно, за да преклудира претенцията на третото лице. Трудно е да кажем, че се следва принципът на стабилност на произхода и от тази позиция да оценим в чий интерес се създава новата ал. 5 на чл. 62 СК – на третото лице, което твърди, че е биологичният баща, или на обществото, или на детето, или на системата от семейноправни и родствени връзки.

С разпоредбата на новото изречение трето в ал. 1 на чл. 62 СК законодателят определя съпруга на майката като най-заинтересо-вания от успешното оспорване на презумпцията. Ако това беше единственият легитимиран да оспорва, разпоредбата би намерила оправдание в справедливост, съобразяване с изключителни житейски несгоди, съдбовни превратности и други подобни обстоятелства, каквито животът поднася. Има обаче и нова ал. 5, изречение първо на чл. 62 СК, с която се легитимира трето лице. Легитимирани са и майката (ал. 2), и детето (ал. 4). Те също могат да бъдат в положението на ищци. Текстът на чл. 62, ал. 1, изречение трето на Семейния кодекс оставя впечатлението, че тази формулировка се отнася до всички случаи на оспорване на презумпцията и от другите легитимирани субекти, защото се говори за „независещи от ищеца причини“. Възможно е да възникне спор дали предвиденото отклонение е едно изключение в полза на съпруга на майката с оглед систематичното място на разпоредбата на изречение трето, или ще въ’.1икне в практиката големият спор за прилагане на изключението и когато майката оспорва, както и когато детето оспорва? Ще бъде ли допустим искът на всеки от тях след изтичането на едногодишния срок – съответно по ал. 2 и по ал. 4 и новата ал. 5 СК? Във всички тези случаи едногодишният срок може да бъде пропуснат по независещи от ищеца причини.

Практически най-остро се поставя въпросът за хипотезата на третото лице – ищец по новата ал. 5 СК, като се има предвид, че чл. 69 СК не е променен. Той дава легитимация за предявяване на иска за установяване на произхода само на майката и на детето. С промяната в ЗИДСК 2020 се предоставя такава и на третото лице (изречение второ на ал. 5, чл. 62 СК). Това е специална норма, която обосновава интереса на третото лице да оспорва брачното бащинство, за да се преодолее пречката по чл. 71 СК. Затова законът изисква задължително да се съединява искът за оспорване с иск за установяване на произход. Съображенията за „независещи от ищеца причини“ за по-късно узнаване на обстоятелствата, опровергаващи бащинството по презумпция, щом се признава легитимация на трето лице, не следва ли да бъдат зачетени при твърдение, че е биологичен баща на детето? Не би ли следвало да има еднакво отношение към всеки, който твърди, че съпругът на майката не е баща на детето, т.е. с право да оспорва неговия брачен произход?

Не е лишено от здрав разум провеждането на разбирането за допустимост на удължаване на срока, когато третото лице го е пропуснало и са налице условията на изречение трето на ал. 1 на чл. 62 СК. Щом законодателят, позовавайки се на решението на Европейския съд решава, че вратата за оспорване на бащинство по презумпция ще бъде широко отворена с включването на трето лице и с удължаване на срока за оспорване, би следвало изключението да се отнесе до всички легитимирани. Не е ли по-просто, по-рационално и съобразено със социалните условия и сложната и динамична обстановка на състезателен съдебен процес – най-често мъчителен, скандален и продължителен – за опровергаване на презумпцията и за установяване на биологичния произход, да се приеме една обща, отделна разпоредба, която да дава право да се ползват квалифициращите срока обстоятелства и в тази хипотеза? Така ще се осигури яснота, безспорност и безпротиворечивост и няма да се разчита на тълкувателна практика.

Дори да възприемем безкритично установеното, че началото на срока за предявяване на иск за оспорване на бащинството от детето (допълнение на ал. 4, чл. 62 СК) започва да тече от навършване на 14-годишната му възраст⁶, то би трябвало срокът да не се ограничава до навършването на неговото пълнолетие. В достатъчен брой случаи, едва когато то е станало пълнолетно и икономически самостоятелно и реално са настъпили условията за предявяване на иска, се отнема възможността такъв да се предяви. А не са редки случаите, когато обстоятелствата налагат да има активна легитимация, за да установи действителния си биологичен произход (чл. 69 СК).⁷ При големите промени в режима на оспорване на бащинството по презумпция и допускането на трети лица да оспорват, при твърде разтегливото условие „узнаване“, ограничението за детето с краен срок „пълнолетие“ е неоправдано -социално и морално. Детето следва да има право да се ползва от възможностите, които изречение 3, ал. 1, чл. 62 СК дава. Това ще е израз на равно отношение и балансиран подход при правното нормиране.

Въпросът за приложимостта на чл. 62, ал. 1, изречение 3 СК се поставя и за срока от една година за оспорване на бащинството на съпруга от майката и е пропуснат. Още повече, че за нея срокът тече от раждането (чл. 62, ал. 2 СК, която не е променена). А опасностите от пропускането му са не по-малко реални, отколкото ако оспорващ е съпругът й. Нима третото лице ще бъде в привилегировано положение в сравнение с майката?

Същият въпрос стои и във връзка с легитимацията на съпруга от предходния брак на майката – на когото легитимация да оспорва се дава с ал. 3 на чл. 62 на Кодекса (виж и чл. 61, ал. 2 СК). Това е единственото трето лице, на което СК – до промяната през 2020 г. – даваше възможност да оспорва поради спецификата на хипотезата „конкуренция на презумпции14. Срокът за него да оспорва бащинството на втория съпруг, основано на презумпцията, е една година от узнаването на решението на съда, с което искането на втория съпруг е уважено, но не по-късно от три години от влизането му в сила. Според чл. 63 СК първият съпруг се призовава по исковете за оспорване на бащинство. Щом законодателят намира, че е не по-малко заинтересован да оспорва късното узнаване на обстоятелствата, опровергаващи бащинството на втория съпруг, както и на съдебното решение, следва да се признаят за релевантни фактите, ако те се дължат на независещи от оспорващия първи съпруг причини. И в този случай предмет на делото е от кого е заченато детето по време на брака или преди изтичането на 300 дни от прекратяването му. Отричаме ли цялостно концепцията за стабилност на произхода, основан на действие на презумпцията за бащинство, то изключението относно срока е разумно – и това е израз на последователност в разбирането за значението на субективния елемент, поради което то следва да се отнесе най-напред за съпруга от предходен брак на майката. Това оспорване е изрично уредено и сега в чл. 62, ал. 3 СК. Това е реална и практически честа хипотеза. Срокът за третото лице -съпруг от предходния брак на майката (първия съпруг), започва да тече от узнаване на решението, но не по-късно от влизането му в сила. В този срок и майката на детето може да предяви иск за оспорване на бащинството на първия си (предходния) съпруг.

Ако идеята на закона в изречение трето на ал. 1 на чл. 62 СК е то да се отнесе само за оспорването от съпруга на майката, то на мястото на думата „ищеца“ текстът следва да се промени като се запишат думите „съпруга на майката“ и ясно ще се вижда, че изключението в срока ще се отнася само за него. Тази категоричност би било по-справедливо и оправдано житейски нормативно решение, щом законодателят жертва стабилността на произхода, за да защити интереса на едно трето лице само въз основа неговите твърдения, били те и неоснователни. Що се касае до принципа на истинност – той ще бъде защитен, ако детето може да оспорва и след навършване на пълнолетие. Като се има предвид, че оспорването от трето лице е една година от узнаването на раждането, но предполага съединяване с иск за установяване на произход, то ограничаването на детето до пълнолетие наи-малкото сочи на неравно отношение, след като дори искът на третото лице има срок с начало „узнаването“. Има сблъсък на правни разрешения, нелогични и правно неоправдани – съмнение, противоречие между изречение трето на ал. 1 и новата ал. 5 на чл. 62 СК. С положителност практиката ще се сблъска с проблема за приложното поле.

Определяйки отношението си към промяната в чл. 62, ал. 1, изречение трето и ал. 5 СК, следва да премерим добре последиците от опровергаване на презумпцията за брачното бащинство, но и последиците от радикалната законова промяна за отношенията в семейството. Детето ще има нов граждански статус, ще бъде лишено от съществуващата система от родствени връзки, основани на произхода от баща, отразен в акта за раждане, и ще претърпи промяна на условията на живот за в бъдеще. И това ще може да стане дори против волята на двамата родители – съпрузите, щом бащинството не е оспорено от тях, не е оспорено и от детето.

Оспорването на припознаването

Думите „припознаване на дете“ са широко известни. Установяването на произхода по този начин е масово, лесно и удобно. ⁸ Припознаването е извънсъдебен способ за установяване на произхода на детето от майка или от баща по заявление на родителя пред длъжностното лице по гражданското състояние. Правно е уредено в чл. чл. 64-67 СК. То предполага неустановен произход от родител -майка или баща. Припознаването е доброволен, строго личен, едностранен, формален, декларативен и неотменим акт на признаване от родителя, че определено дете е негово. Въз основа на извършеното припознаване се съставя актът за раждане на детето. ⁹ Според чл. 64, ал. 2 СК може да припознава и непълнолетен, навършил 16 г. Могат да се припознават родените, но и заченати деца, както и починали, ако са оставили низходящи. Семейният кодекс употребява понятието „родител“ в смисъл на биологичен родител („всеки родител може да припознае своето дете“). Законът се интересува от убеждението на припознаващия, намерило израз във формално, лично волеизявление пред длъжностното лице по гражданското състояние, че детето, което припознава, произхожда от него. Не е необходимо да се представят доказателства, че детето произхожда от припознаващия. Поставянето на такова изискване в регламентацията би означавало пораждане на спор и на съмнения, които ще удължат периода от време, през който детето остава с неустановен произход.

Със ЗИДСК 2020 се извърши изменение на чл. 66 СК¹⁰, което лишава припознаването от преимуществото на извънсъдебно, бързо производство и съставяне на акта за раждане на детето непосредствено след раждането му, когато няма оспорване. Отстъпва се от убеждението на гражданите, че използването му е способ – безпроблемен и сигурен – за трайно и безконфликтно уреждане на гражданското състояние на извънбрачното дете до живот. При променената уредба хората ще си задават въпроса не е ли по-добре, вместо да очакват неизвестно кога и от кого дали ще има оспорване на припознаването, да се пристъпи още след раждането на детето към предявяване на иск за установяване на произход (чл. 69 СК) и да се получи сигурността, която дава съдебното решение? Защото, когато припознаването се оспорва от лице, посочено в чл. 66 СК, се налага да се търси произход от баща с предявяване на установителен иск по чл. 69 СК. Все пак следва да се има предвид, че чл. 334 ГПК разпорежда – по иск за гражданско състояние не се постановява „решение при признание на иска“.

Новите положения в СК правят актуален въпроса може ли да се припознае чуждо дете? – въпрос, отдавна дискутиран в теорията и получил положителен отговор в практиката, щом няма оспорване.¹¹ До промяната в СК през 2020 г. вписването на припознаващия като родител в акта за раждане на припознатия се основава на и се отразява съобразеното с изискуемата форма на чл. 65 СК изявление за правно признаване и възприемане на детето за свое. Съображенията да се извърши актът на доброволното признаване на родителство могат да бъдат различни и не се извършва проверка. Детето получава титул за произход както от майка, така и от баща. От доброволното признаване на връзката по произход се отговаря на непосредствения интерес на детето, на припознаващия, на другия родител (майката, която обикновено е известна) и този интерес не трябва да се пренебрегва. Чрез припознаването нейното дете ще има установен произход от баща с произтичащите от това семейноправни последици. Неслучайно длъжностното лице по гражданско състояние има задължение да изпрати съобщение за извършеното припознаване на другия родител.

Семейният кодекс, влязъл в сила на 01.10.2009 г., предвиди съобщаване на направеното заявление за припознаване на майката (на другия родител) – ако е известна, и на детето – ако е навършило 14 г. Редът е предвиден в чл. 65 СК. С изменението на СК (обн., ДВ, бр. 100 от 2010 г.) се създаде задължение да се изпраща съобщение и на Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето.

Дирекция „Социално подпомагане“, съгласно създаденото ново изречение второ на ал. 1 на чл. 66 СК, може да оспори припознаването чрез възражение по заявлението на припознаващия пред административния орган по същия ред, както другият родител, ако е известен, и детето – ако е навършило 14 г. Дирекцията трябва да действа в „интерес на детето“. Не е прието в Народното събрание предложението на Министерския съвет преценката за интереса да се прави „съобразно смисъла на §1, т. 5 от Допълнителната разпоредба на Закона за закрила на детето“.¹² Отпада и задължението на Дирекция „Социално подпомагане“ да предявява иск за оспорване на припознаването (виж редакцията на ал. 5, чл. 66 – обн., ДВ, бр. 100 от 2010 г.). Ако няма оспорване по ал. 1, чл. 66 СК от другия родител и от непълнолетното дете, а също и от Дирекцията, съгласно изречение трето на същата алинея припознаването се вписва в акта за раждане на детето.

Много важна е промяната на ал. 5 на чл. 66 СК. Тя установява нова легитимация – оспорване на припознаването по исков ред от всяко лице, което твърди, че е родител на припознатия. Това право е различно и извън случаите на оспорване от лицата по чл. 66, ал. 1 СК.

Третото лице не оспорва по административен ред пред длъжностното лице по гражданското състояние. Няма и такова изискване за предявяване от него на иска за установяване на произход в подкрепа на твърдението му, че е родител на припознатия. Обаче чл. 71 СК императивно казва, че „иск за установяване на произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл. 61 или с припознаване“. В хипотезата на чл. 66, ал. 5 СК съединяването на двата иска не е възможност, а е задължително. Ясно е, че ще се развива спор между физически лица с противоположен правен интерес по правилата на гражданския процес -особеното исково производство по Глава двадесет и седма на ГПК (чл. чл. 331 – 335) за установяване на произход с ищец третото лице. Това ще е съдебно състезание за установяване на биологичния произход, т.е. от кого е заченато детето. При уважаване на иска припознаването ще бъде заличено.

Хипотезата на чл. 66, ал. 5 СК не се вписва в приложното поле на установителния иск по чл. 69 СК. Тя предполага направено заявление за припознаване, което не е оспорено и е съставен акт за раждане на детето с родител припозналият го. Изправени сме пред съвършено ново нормативно положение, което превръща достъпния, безконфликтен способ за получаване от детето на титул за произход в граж-данскоправен спор с много неизвестни. Достатъчно е да си представим казуса в неговото материално и процесуално развитие и преплетените връзки, свързани с интимния живот на лицата в триъгълника: майка: припознал – ответник, заявил, че детето е негово; ищец – втори претендиращ, че е баща, за когото извършеното припознаване е пречка да установи правно своето бащинство и да бъде вписан в акта за раждане на детето като такъв.

Особеното на уредената в чл. 66, ал. 5 СК хипотеза е, че ищец е не припозналият¹³, а лице, което не е посочено в чл. 66, ал. 2 СК. То твърди, че е родител на припознатото дете и му се дава правна възможност да защити своето право на родителство чрез иск, предявен в едногодишен срок, който тече от узнаване на припознаването. Няма фиксиран краен срок. Узнаването може да стане по най-различни начини и поводи и години след съставянето на акта за раждане на припознатия. Припознаването не може да бъде защитено с позоваване на изтекъл дълъг период от време, с пълнолетието на детето, с възражение, че установеният вече граждански статус е с действие erga omnes. Придобитото гражданско състояние не дава защита срещу твърдяното право на ищеца. Той не е бил страна по предходните дела за оспорване, ако са водени такива.

Третото лице трябва да предяви два иска – единият за оспорване на извършеното припознаване, и вторият – за установяване на произход. Обективното съединяване е задължително. За установителния иск не се отнася тригодишният преклузивен срок по чл. 69 СК. Неприложимо е и спирането, прекъсването и възстановяването на едногодишния срок за оспорване, определен в чл. 66, ал. 5 СК. Още по-малко би следвало да говорим за прилагане на новото положение, записано в чл. 62, ал. 1, изречение трето – за удължаване на срока по независещи от ищеца причини. Хипотезите са коренно различни, затова и подходът на законодателя е коренно различен, тъй като се атакува не презумпцията за бащинство (както е посочено в чл. 62, ал. 5 СК), а извънсъдебният акт на припознаване на извънбрачно дете, макар че житейски и практически обстоятелствата, които са възпрепятствали предявяването на иска в предвидения законен срок, могат да са същите. Тази последица следва от преклузивния характер на срока (чл. 73 СК), който изрично посочва, че сроковете се прилагат служебно.

Създадената възможност на всяко лице да оспорва по исков ред извършеното припознаване в срок една година от узнаването не е поставено в зависимост от становището на припозналия и на майката на детето. Искът е допустим и когато майката не е оспорила заявлението за припознаване (чл. 66, ал. 1, изр. 2 СК). Узнаването от третото лице може да е настъпило преди или след съставянето на акта за раждане. В последния случай ще се оборва не актът, а произходът. Остава впечатлението, че целта на социалния ефект на допълнението в регламентацията на припознаването е не да се насърчи уреждането на гражданското състояние на детето бързо, лесно и дефинитивно, а да се разколебае волята за припознаване на извънбрачни деца пред мисълта за различните трудности и препятствия в извършването на акта и несигурността пред съществуването на отношенията родител -дете в бъдеще. Засяга се съдбата на семейноправните връзки и е възможно детето да остане с неизвестен произход от баща, дори ако искът на третото лице бъде отхвърлен. В последния случай следва да се замислим за отношението между института на произхода и института на осиновяването на дете, което няма установен произход от двама родители, и тяхното прилагане.

Тази несигурност е още по-гол яма в случаите, когато сме извън хипотезата на ал. ал. 1 и 4 на чл. 66 СК (виж изменената ал. 5) и не е извършено оспорване от другия родител и детето. Следователно нито пряко заинтересованите лица, нито Дирекция „Социално подпомагане“, нито прокурорът – в защита на обществения интерес (новосъздадената през 2020 г. ал. 6 на чл. 66 СК), са се намесили в процедурата, но трето лице добива легитимация да атакува създадения граждански статус (с действие erga omnes¹⁴) на припознатото дете само защото твърди, че е биологичният родител, дори когато очаква, че уста-новителният иск за произход ще бъде отхвърлен. Възможно е не само заобикаляне на закона, но и злоупотреба с това предоставено право, която ще има отражение във всички гражданскоправни отношения и която разрушава системата от семейни и от родствени връзки.

Не се ли отива твърде далече от принципите на регулиране на произхода и не се ли насочва вниманието към други съображения, вън от обективния критерий „зачеване“? Възприемането на субективния критерий „узнаването на припознаването“, без да е посочен срок, в който това узнаване да е настъпило, не засяга ли интереса на детето, което е пълнолетно? Нима пълнолетният възрастен-лрипознат няма правото по чл. 2, т. т. 1 и 6 СК – на семейство, или ще е зависим от правото на третото лице цял живот? Дори при твърде спорните хипотези на сурогатно майчинство и на донорство на генетичен материал се стъпва на доказването на твърдението на ищеца-трето лице, че е биологичният родител. Спорове, които ще влязат също скоро в съдебните зали. Да не забравяме, че чл. 73, ал. 2 СК позволява да се водят исковете за установяване или за оспорване на произход и когато бащата и майката на детето са починали.

В заключение

Няма съмнение, че при изработването на разпоредбите, обхванати от промяната на Семейния кодекс през 2020 г., са положени усилия да се съчетаят възможни интереси на много лица и да се стигне до положение, че всяко физическо лице да може да оспори едно припознаване, при това като твърде свободно се разбират основните положения на института: детето да има родители и правото да защитава родното семейство и положението си в обществото на основата на изграден трайно и стабилно граждански статус, какъвто желае и държавата.

Намирам, че трябва да има приоритет разпоредбата на чл. 7 от Конвенцията за правата на детето (обикновено се припознават новородени и малолетни деца) и приоритетът на неговите права пред правата на възрастните, които години след припознаването се позовават на „узнаването“, както и на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Ясно е също, че при установяването на действителния произход на детето се навлиза дълбоко във вътрешните, строго лични отношения в семейството на припознатия, засяга се цялостно неговата сфера на лични права и защитени правно интереси. Засяга се чувствително и автономията на семейната общност и изградените социални връзки. Ясно е още, че изискванията на закрила и защита на семейството (чл. 14 и чл. 47 от Конституцията) са императив за обществото и институциите на държавата.

Въвеждането в действие на новите разпоредби на ЗИДСК 2020 изразява определено ново разбиране за административния контрол, което надделява над контрола за осъществяване на признато от закона право, т.е. припознаването се превръща в контролиран, несвободен, формален акт, който следва бюрократична процедура и модерното разбиране и се отдалечава от предпоставката „биологичен произход“. Може би съобразяването с изискванията на живота в правното нормиране на материята на припознаването ще охлади желанието да се напусне сферата на обективните, предварително ясни и непреодолими критерии (каквито са раждането и зачеването) и се въвеждат в сложната картина на произхода странични факти и съображения. Всички онези недостатъци и реални опасности, които се предпоставят и приписват на припознаването, всъщност придобиват по-добра възможност да се проявят при новата уредба.

Не трябва да се пренебрегва и §5 на Преходната разпоредба на Семейния кодекс, който предвижда, че срокът по чл. 66, ал. 5 за оспорване на припознаването от всяко лице тече от влизането на закона в сила. С други думи, обхващат се и извършени припознавания след 1 октомври 2009 г., когато влиза в действие настоящият Семеен кодекс. Според мен това е пълно незачитане на придобит и утвърден граждански статус, което противоречи на Закона за гражданската регистрация.

Да не забравяме, че новите положения в Семейния кодекс ще изискват синхронизиране и на редица други разпоредби на гражданското, административното и наказателното право.

Измененията и допълненията на закона са в сила. При прилагането му трябва да ни ръководи разбирането и убеждението, че то следва да служи за защита на нравствената сила, ценностите, достойнството и неизкоренимия дух и жизнен потенциал на българското семейство.

автор: проф. Цанка Цанкова

Изображение – freepic.diller

1. Изм., ДВ. бр. 74 от 15.09.2009 г., в сила от 1.10.2009 г., бр. 82 от 16.10.2009 г.. бр. 98 от 14.12.2010 г.. в сила от 1.01.2011 г.. изм. и дол., бр. 100 от 21.12.2010 г, в сила от 21.12.2010 г., бр. 82 от 26.10.2012 г., изм., бр. 68 от 2.08.2013 г., в сила от 2.08.2013 г., бр. 74 от 20.09.2016 г.. в сила от 1.01.2018 г., дол., бр. 103 от 28.12.2017 с, в сила от 1.01.2018 г., изм. и дол., бр. 24 от 22.03.2019 г.( в сила от 1.07.2020 г. – изм., бр. 101 от 27.12.2019 г.
2. За съобразяването на този интерес като изискване при определяне на произхода на детето виж и чл. 66. ал. 1, изречение второ (ново), къде то отново интересът е посочен във връзка с оспорването на извършено припознаване.
3. Виж така Ненова, Л. Семейно право на Република България Второ основно преработено издание. Софи-Р. С. 1994, с. с. 262 – 263.
4. Възприема се разрешението, дадено в Тълкувателно решение №2 от 5.02.2015 г. по тълк. д. №2/2014 г. на ОСГК на BKC началото на срока да е настъпване на непълнолетието. Отрича се разбирането, че детето, което е малолетно, може да действа чрез законен представител. Подходът е прагматичен – да се ограничи възможността, когато майката е пропуснала срока за оспорване, който е до една година от раждането, да предяви иск от името на детето= Съображението обаче не държи сметка, че исковете са на различни субекти. Детето има самостоятелно право на оспорване, независимо от правото на майката, както и че няма пречка тези искове да бъдат предявени едновременно. Особеностите на обективното съединяване се състоят в това, че решението и по двата иска трябва да бъде еднакво. И когато искът на майката е уважен, детето няма правен интерес да го предяви. Виж аргументи за допустимост на законното представителство в Цанкова Щ М. Марков, А. Станева, В. Тодорова, В. Петров, Е. Балевска, Б. Дечева, В. Минева. Семеен кодекс Приложен коментар Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. ИК .Труд и право“. С.. 2015. с 248. с 252.
5. Ограничено запретеният съпруг може да предяви иска без съгласието на своя попечител, а ако е пълно запретен – чрез особен представител. Виж Ненова, Л. Семейно право на Република България Второ основно преработено издание. Софи-Р, С.. 1994, с. с. 256-257.
6. Защо да се установява такъв срок. след като в чл. 69 СК се допуска само краен срок -до три години от навършване на пълнолетие, за предявяване на иска за установяване на бащинство, но не се изключва предявяване на иска от малолетното дете чрез законен представител (Особено мнение към Тълкувателно решение №2 от 5.02.2015 г. по тълк. д. №2/2014 г. ОСГК на ВКС)? Още повече, че чл. 63 СК изрично посочва като страна в производството за оспорване детето, без да ограничава това участие с достигнато непълнолетие, както и допустимост на законно представителство, а и чл. 69 СК не посочва минимална възраст на детето. Участието му е императивно изискване на чл. 63, ал. 1 СК и чл. 15 ЗЗДет.
7. Виж развитието на дискусията по проекта за СК от 1968 г.КостантиновД. Произходът по българското семейно право, С., с. 96 и сл.. Ненова Л. Семейният кодекс и реформата в семейното право, С., 1971, с. с. 151 – 152. Виж и Ненова, Л. Семейно право на Република България, Софи-Р, С., 1994, с. С 263 – 265.
8. Според Националния статистически институт през 2019 г. в Република България са родени 61 882 деца, от които живородени 61 538. Родените в брака на родителите деца са 25 591 от живородените. Родените живи извънбрачни деца са 35 947, т.е., над десет хиляди повече. Това е групата, за която масово се прилага припознаването.
9. За акта раждане виж чл. чл. 42 – 50 ЗГР и Павлова, М. Гражданско право. Обща част, Софи-Р, С., 2002, с. с. 279- 288.
10. Народното събрание не прие предложеното от Министерския съвет в Проекта на ЗИДСК изменение на чл. 65. ал. 2 СК. В него беше предвидено след думите „Дирекция Социално подпомагане“ да се добави „и съответната окръжна прокуратура“. Критично отношение към тази добавка и предложение да отпадне виж в Цанкова, Ц. Относно оспорването на припознаването, Собственост и право. С.. 2021, кн. 1, с. с. 74 – 80.
11. Виж Ненова, Л. Семейно право на Република България. Софи-Р. С., 1994, с. 267.
12. Съгласно §1, т. 5 от Допълнителната разпоредба на ЗЗДет., .най-добър интерес на детето“ е преценка на а) желанията и чувствата на детето; б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; в) възрастта пола. миналото и други характеристики на детето; г) опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; д) способността на родителите да се грижат за детето; е) последиците. които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; ж) други обстоятелства, имащи отношение към детето. Озадачаващо е това препращане, което няма нищо общо с произхода от припознаващия, а се касае за преценка за възможността да се упражняват родителските права
13. Припозналият не може да оспорва припознаването, но може да иска унищожаване на припознаването поради порок във волята, съгласно чл. 67 СК, който не е променен, а признаването на иска съгласно чл. 334 ГПК не е основание за уважаване на иска.
14. За действието на припознаването виж Ненова Л. Семейно право на НРБ. C.. с. с 380 – 381. Виж и Ненова Л. Семейно право на РБ. С.. с 383 и Константинов, Д. Произходът. С.. с. 167.