Глава I, § 1. Историческо развитие на правния режим на горите след Освобождението

Причините, довели до преобладаваща държавна собственост върху гори в България, се коренят в спецификата на правните норми, действащи в Османската империя до Освобождението. Те се явяват  изходна база  при приемането на нормативната уредба за горите след Освобождението на България. Прилагат се и след Освобождението  – в Княжеството – до 1883 г. /за някои отделни въпроси и след това/, а в Южните Родопи и Пирин – до 1912 г. Законите, уреждащи поземлените отношения в Османската империя са Законът за земите от 21 април 1858 г., Законът за горите от 7 януари 1870 г. и Инструкциите на турското правителство от 1875 г. Последните са поместени в сборник за законите /Дестур/, тъй като съдържанието им, а и материята, която уреждат, е възприемана като първична, с оглед на което са считани за акт със законодателен характер.^1[1] Това схващане се възприема и от съдебната практика на Българската държава след Освобождението.²

Турският закон за горите от 1870 год. представлява основното горско законодателство. Той разделя горите на четири категории. Най-разпространени към онзи момент са държавните гори, които могат да се ползват от всички. Към разглеждания исторически период съществуват специални религиозни и благотворителни учреждения, фондации, които имат право да владеят земи и да използват приходите от тях за осъществяване на целите, в името на които са учредени – издръжка на джамии, училища, чешми, бедни, болни и др. Това е и втората категория гори – вакъфски гори. По силата на османското феодално законодателство общинските гори се наричат балталъци. Собствеността върху тях принадлежи на държавата, а статутът им се определя като вид  ограничено вещно право, предоставено от „незапомнено време”³ на даден град или село.

Горите, наречени балталъци, дават право на жителите на този град или село да секат и да ползват дърветата в тях, като се включва и право на ползване върху други горски продукти, като напр. тревата. Това ограничено право на ползване представлява по своята същност право на плодоползване. Съществува изрична забрана балталъкът да се превръща в частна гора или в работна земя, след изсичане на дърветата. Жителите на даденото населено място, към което е  привързан съответния балталък, разполагат с искова защита срещу лице, което владее без основание този балталък. Този иск не се погасява по давност и по своето съдържание е  осъдителен, по-точно, налице е обективно кумулативно съединяване на един установителен и осъдителен иск.⁴

Четвъртата категория гори са частните гори. Тяхната уредба е изключена от режима на закона за горите, защото нормативното им уреждането се извършва съгласно Закона за земите (чл. 28, 29 и 30).  Горите в Османската империя са в голямата си част държавни. В случаите, когато държавата отстъпва права върху гори, тя  запазва собствеността си върху тях, т.нар. „гола собственост“ и отстъпва само владението на дадено лице. Това лице притежава правото да владее, продава или използва гората, но само като гора – да добива дърва за огрев и строеж, без да има право да я изкоренява и превръща в нива или градина. Пълна частна собственост по това време има само за дворове в населените места.⁵

Турското феодално право познава едно особено право на трайно ползване от гората – правото „яйлак“.  То съдържа правото на едно частно лице /яйлак сайбия/ или на жителите на едно населено място, на трайно ползване от гората само за паша и водопой, като правото върху дървостоя остава на държавата⁶. Налице е разграничаване между правото на собственост и ограниченото вещно право на ползване от гората само за конкретен вид плодоползване – за паша и водопой.⁷

Според акад. Петко Стайнов, след Освобождението на България първите нормативни разпоредби за горите се създават по руски образец, като по този начин се извършва и структурирането на специална горска администрация. Причините за това се коренят в липсата на опит и на традиции в организирането на органи по управление на  горите в България по това време, както и в липсата изобщо на подготвен лесовъдски административен апарат.⁸

В България след Освобождението до приемането на първата Републиканска Конституция са приети и обнародвани общо шест закона за горите. Приемането на шест закона за сравнително кратък от юридическа гледна точка период, показва засилената динамика и нестабилност в обществените отношения, свързани с горите.

Правната уредба се стреми да  следва тенденциите и темповете на развитие на държавата, икономиката и обществото. При създаването на специалното горско законодателство се наблюдават първоначални колебания относно въпросите, свързани с начините, реда и условията за упражняването на права върху гори. Това се вижда ясно в първите два закона за горите – от 1884 г. и от 1889 г. Първият закон създава доста строги правила и ограничения при ползването на горите, които в голямата си част отпадат от втория закон от 1889 г., но се възстановяват отново – и вече трайно – с третия закон за горите от 1897 г.

Изводът е, че в специалното законодателство последователно се застъпва разбирането за горите като специфичен обект на правно регулиране, а гората се възприема не само като природна даденост, а като фактор от голямо значение за почвата, водата, въздуха, биоразнообразието и климата като цяло. Така още в първите специални правни норми след Освобождението се залага трайно като елемент от правото на собственост върху гори „социалната функция“ на това право.⁹ Наличието на обществен интерес, налагащ  използване на горите по начин, гарантиращ тяхното опазване и възпроизводство, има за последица създаването на правен режим, съдържащ оправдани от този интерес ограничения върху правото на собственост върху тях.  

Първият български закон за горите се приема през 1883 г.¹⁰ Той има за задача да установи видовете собственост върху гори и съответни правила при упражняването на права върху тях. Горите, съобразно тяхната собственост, се разделят на  държавни, общински и частни, като се премахва феодалната османска презумпция, че всички частни гори са собственост на султана, върху които отделните лица имат само постоянно право на ползване или владение. Законът предвижда във всеки окръг да се учреди смесена административна комисия, която да определи границите на държавните гори от общинските и частните и да състави разграничителни протоколи.

Този подход е заимстван от първите приети български нормативни актове – Временните съдебни правила от 1878 г.; Законът за нотариусите от 31.01.1885 г.; Указ № 33 от 24.07.1879 г. и Законът от 1885 г. за определяне на държавните земи и пасища, с които се разработват процедури по установяване на права, чрез изпълнението на които, на владелците се признава право на собственост.¹¹ Въвежда се презумпцията, че всички гори, които не са собственост на общини или на частни лица, са държавна собственост.

Тежестта на доказване на права върху гори пада върху лицата, които претендират, че притежават съответното право. С цел запазването на горите като такива, законът въвежда сериозни ограничения при упражняването на права върху тях и вменява задължения за техните собственици и ползватели. Забраната за изкореняване на гори е всеобща и генерална, т.е. забранява се промяната на предназначението на земята, върху която е разположена гора. Общинските гори, които имат основно предназначение да задоволяват нуждите на местното население от дърва за огрев и дребен строителен материал, както и тези на обществени учреждения, се обявяват за неотчуждаеми.¹²

Първият български закон за горите въвежда яснота при признаването на права върху горите, както и правила за тяхното упражняване.  С него се създават права и задължения при управлението и експлоатацията на горите, обуславящи по-рационалното и по-доходно стопанисване, като целта е да се запази гората за „вечно, постоянно и непрекъснато използуване“.¹³

Вторият закон за горите е утвърден с Указ на княз Фердинанд от 16 декември 1889 г.¹⁴ С него не се правят значителни промени в правния режим, но някои ограничения, въведени с първия ЗГ се отменят. Създава се възможност и предприемачи да извършват сечи в общинските гори, като по този начин отпада режимът в общинските гори да се извършва сеч само от жителите на съответната община. Абсолютната забрана за отчуждаване на общинските гори и горите на обществените учреждения – църкви, джамии, училища и др. – също отпада.¹⁵

През 1897 г. се приема нов закон за горите.¹⁶ С него за пръв път в нашето законодателство се дава легално определение на понятието „гора”. Два са критериите, които законът използва при определянето му. Първият се отнася до начина на стопанисване на дърветата, а именно – дърветата да са предмет на лесовъдско стопанисване. Вторият критерий е пространствен – площта, заета от дървета, трябва да бъде не по-малка от 1 дка. 

На тази база се предприема инвентаризация на горите в страната, като площите, обрасли с дървета, които са под 1 дка, се изключват от предмета на горско стопанство. Връщат се отново строгите ограничения за общинските гори и горите на обществените учреждения – училища, манастири и др. Те се обявяват за неотчуждаеми. Изключение се прави` само, когато те се намират във вътрешността на държавните гори – тогава те се отчуждават в полза на държавата или се заменят с други равностойни държавни земи.¹⁷

На 25 февруари 1904 г. с Указ на княза е утвърден четвъртият Закон за горите.¹⁸  Развитието на обществените отношения, свързани с горите, налага да се сложи по-голям ред в тяхното притежаване и очертаване на границите им. Поради тази причина законът поставя двугодишен срок, в който границите на всички държавни, общински и частни гори да бъдат точно установени.¹⁹

Съществен и нов момент в този закон е разделянето на общинските гори на два вида. За горите, които са отстъпени от древни времена на даден град или село за вечно ползване (балталъци), се налага строго ограничаване за отчуждаване. Законът извежда от гражданскоправния оборот като предмет на правни сделки балталъците, защото общините никога не са притежавали право на собственост върху тях. Правото на ползване, което им е отстъпено от държавата, още от османското право представлява ограничено вещно право, със заложени в него социални и икономически елементи. Това разбиране за общинските гори „балталъци“ се пренася и в следващите закони за горите – от 1922 г. и 1925 г..

Законът от 1904 г. се прилага приблизително 18 години, с което се създава добра база по отношение на установяване на правата и задълженията на собствениците на гори. Неговата голяма заслуга се състои в очертаването на границите на горите съобразно тяхната собственост и установяването на сравнително трайни практики относно тяхното опазване и възпроизводство. 

Следващият Закон за горите е от 1922 г.. Приет е в условията след Първата световна  война и има твърде кратко приложение.²⁰ Въпреки краткото си съществуване, той въвежда разпоредби, които са от значение за правния режим на горите. Този закон отменя пространствения критерий при определяне на понятието гора.  Съгл. чл. 21 от него, гора е всяка площ, която е обрасла с горски дървета или храсти, независимо от нейното пространство и сегашно състояние. В понятието гора се включват и планинските пасища и всички празни пространства в горите, както и ония, които са обявени за охранителни и строго-охранителни или подлежащи на залесяване. С тези разпоредби се прави значително разширяване на предмета на горско стопанство. Това от своя страна води до засягане на по-голям брой лица, които следва да съобразяват упражняването на правата си със специалните разпоредби на горското законодателство.

Шестият закон за горите е приет през 1925 г. и действа с много изменения до приемането на Закона за горите от 1958 г.²¹ След 1947 г. този закон се прилага в контекста на КНРБ /1947 г./, а именно, че всички гори са общонародна/държавна собственост. Законът от 1925 г. е най-детайлен като правна уредба, защото е бил замислен като кодекс, като всеобщ закон за горите. Задачата му е да обезпечи „едно постоянно горско стопанство, като се забранят всички действия, които биха застрашили да превърнат горите в закелевели или пустеещи места“ /акад. П. Стайнов/. Този закон предвижда стопанисването на горите да става по стопански планове и програми, установява задължения по отношение на общинските и частните гори и разкрива редица предимства, но най – вече, желание да се направи обща уредба на горския сектор.²²

Както и при предходните закони, законът от 1925 г. признава правото на ползване, което общините притежават в балталъците, но не и правото им на собственост. Това важи и за обществените гори на обществените учреждения – светски и църковни. За частни имоти на общините и обществените учреждения се обявяват горите, които са придобити със способи, довели до притежаването на безспорно право на собственост върху тях – покупко-продажби, дарения и др.

С цел осигуряването на стабилна правна закрила, държавните гори, в които се включват яйлаците и къшлаците, както и обществените гори на общините и обществените учреждения, не могат да бъдат обект на разпоредителни сделки или да се придобиват по давност. В съдебната практика от разглеждания исторически период се приема, че съгласно Конституцията държавата е собственик на всички имоти в границите на нейната територия, които не са частни и че законите не я задължават да има документи за собственост.²³ Давностното владение може да породи право на собственост само тогава, когато владението е cum animo sibi habendi (с намерение да се притежава).²⁴ Но това важи само за частните гори. По отношение на общинските гори „балталъци“ се застъпва последователно принципът, че правото на ползване принадлежи на съответната община, но собствеността върху този вид гори принадлежи на държавата и не може да бъде придобита от друг, включително и от общината по никакъв начин, в това число и чрез давностно владение. Балталъците са неотчуждаеми и не са обект на делба. Забраната за делба на общинските гори между членовете на общината е оправдана, защото ако се допусне обратното, същите ще изгубят предназначението си като гори, които са отстъпени за общо ползване на съответната териториална единица.²⁵ С тези решения, постановени по спорове, свързани с   балталъци, се приемат, признават и се налагат в правния мир техните  социално-икономически функции. Не се допуска претенция от нито една община и/или населено място за право на собственост върху гора „балталък“.²⁶

От анализа на законите за горите след Освобождението може да се направи заключение, че при създаването на Третата Българска държава всички земи и гори, с изключение на земите „мюлк“, са държавна собственост, която е предоставена за ползване на отделни лица или за общо ползване, или е посветена /мевкуфе/.²⁷  Българското законодателство признава на ползвателите пълно право на собственост /с изключение на балталъците/, а останалите земи и гори остават държавна собственост.Уредената административна процедура по идентифициране на държавните и общински гори цели установяване на техните граници и ликвидиране на споровете за собствеността им, възникнали от признато право на собственост на лица, заварени при създаването на държавата като ползватели на държавна земя.²⁸

В разглеждания исторически период съществува проблем, породен от това, че малки участъци частни гори се намират между държавните и общински гори, което затруднява тяхното стопанисване. С цел да се създаде групираност на горите, да се избегне разпокъсаността и да се създаде възможност за по-рационално и по-правилно стопанисване,  ЗГ (25 г.) допуска т.нар. „право на изкупуване“ в полза на държавата и общините, което се извършва при спазване на определените в закона условия и предпоставки.²⁹ Правото на изкупуване, съгласно действащото към този момент законодателство, представлява правото да се замести някой, който е купил един недвижим имот, като се подчини на условията, постановени от договора. /чл. 299 от Закона за задълженията и договорите/.³⁰

Изводи: След Освобождението се създава специален административноправен режим, чрез който се регулират условия и ред при упражняването на правата на отделните собственици/ползватели на гори. Целта е да се обезпечи опазването и съхраняването на горския ресурс и многообразните функции на горите. Пример за законодателна далновидност са разпоредбите на чл. 25-30 от ЗГ /1925 г./, с които се въвеждат строги правила и ограничения за определените като охранителни и строгоохранителни гори и горски пасища. Като такива се обявяват горски територии, които се намират по изложените на срутване и измиване от пороите стръмнини; които запазват изворите, притоците и бреговете на реките, които задържат ронливите почви и пясъците край морето, езерата, реките; които служат за запазване на железопътните линии, шосета, населени места и полетата от вредните атмосферни влияния и от наводнения. 

Вследствие на изложеното, може да се направи обоснован извод, че с първите закони за горите след Освобождението, в съдържанието на правото на собственост върху гори се включва постепенно неговата „социална функция“, която пък го свързва по необходимост с публичното право.³¹ Горите и горските територии се превръщат в  обект на право на собственост, който поражда необходимост за намеса на държавата при осъществяването на това право. Тази намеса е продиктувана от публичния интерес и се реализира чрез правни норми, с които се въздейства ограничително върху обема от правомощия при упражняването на права върху горски територии. Целта е да се балансират интересите на собствениците на гори с обществения интерес, изискващ съхраняването на гората като природен, икономически и екологичен продукт. Социалната функция на собствеността върху гори и горски територии е предтеча на проведената в горския сектор национализация.³²

д-р Милена Личева

Изображение – wirestock

1. Петрушев Ат., Коментар и ръководство по Закона за горите от 1925 г., Пловдив,  1937 г., с. 14-15
2. В този смисъл Решения № № 1/901, 3/902, 3/907 на Общото събрание на ВКС.
3. К.р. № 756/ 1909 г., I г.о.ВКС ; к.р. 258/1893 г. I г.о. ВКС,; к.р. № 354/1911 г. II г.о. ВКС „Под думата „древно време“, „незапомнено време“ ab antiquo, praesumptio immemoralis  се разбира такова време, началото на което не може да се определи, и не се разбира такова време, което е започнало да тече напр. от 30-40-70 години“
4. Виж Петрушев Ат., Цит. съч.,  с. 10-11, където се подлагат на тълкуване  чл. 91 от османския Закон за земите, респ. чл. 5, 9, 10, 21, 22, 23 и 24 от османския Закон за горите
5. Пак там, с. 14-15; Стайнов П., Ръководство по горско законодателство, С., 1951 г.,с. 9;  Костов Д., Горско и природозащитно право – История на горското законодателство, УИ Св. Климент Охридски,С., 1997 г.,с. 3 и сл.
6. Виж Стайнов П., Цит.Ръководство……, с. 11
7. Яйлаците (горски летни пасища) са земи във високи планински места, обрасли с изобилна трева и вода, отличаващи се с умерен и приятен климат. Стопаните скотовъдци са изкарвали в яйлаците стадата си на паша, водопой и почивка през летния сезон, за да ги запазят от влиянието на горещините. Къшлаци (горски зимни пасища) са земи в ниски и защитени места на планините, обрасли с изобилна трева. Поради умерения климат в къшлаците, стопаните – скотовъдци прибират стадата си за паша, водопой и подслон през целия зимен сезон, за да ги запазят от влиянието на студа. Тези определения се срещат в коментарите на Асен Мумджиев  в Закон за горите, разяснен с практиката на Върховните съдилища, С.,  1937 г., с.  220.  Ас. Мумджиев се позовава на определението на Халис Ешреф   в неговите коментари върху Закона за земите от 1870 г., озаглавен „Кюллияти – Шерхи Кануни-Ерази“
8. Стайнов П.,  Цит., съч., с. 11 – 13
9. „Социалната функция“ на собствеността е разгледана подробно от Кацаров К. в цит. съч., основно в с. 220 – 254. Авторът извежда причините за нейното съществуване от факта, че тя се основава на съжителството между два основни за човешкото общество правни института – собствеността и държавата, когато се налага по пътя на превръщането на частната собственост в държавна, да се осигури защита на обществения интерес. Ограниченията на собствеността се разглеждат и са наречени от автора „материална национализация“, която не води до промяна на собствеността, но при нея се стига до значително ограничаване на правото на собственост.
10. Закон за горите, /утвърден е с Указ на Княз Александър Батенберг от 28 декември 1883 г., обн. ДВ,бр. 2 от 1884 г./.След Съединението,  с Указ на Княза, издаден на 28 февруари 1886 г, този закон влиза в сила от 1 март същата година  и за Южна България.
11. Виж по този въпрос Решение № 68 от 14.07.2016 г. по гр.д. № 6043/2015 г., Г.К., II Г.О. на ВКС
12. Стайнов П., Цит. съч., с. 14
13. Петрушев, Ат, Цит. съч., с. 7; Костов Д., Цит. съч.,  с. 6-9
14. Указът е обн. ДВ, бр. 26 от 1 февруари 1890 г.
15. Костов Д. Цит. съчинение, с. 10
16. Утвърден е с Указ на княза от 21 март същата година и е обнародван в ДВ, бр. 92 от 1897
17. Пак там, с. 12
18. Обнародван е в ДВ, бр. 68 от 1 април 1904 г.
19. Пак там, с. 13-15
20. Утвърден с Указ на Цар Борис III от 20 април 1922 г., обн. ДВ, бр. 24/1922 г. Прилага се твърде кратко, заради последвалия преврат от 9 юни 1923 г. – отменен е през 1925 г.
21. Утвърден с Указ от 16 юли същата година,обн. ДВ, бр. 124 от 1 септември 1925 г.
22. Виж по-подробно Стайнов П., Цит. съч., с. 14 – 16
23. к.р. № 266.931 г. ІІІ г.о. ВКС
24. к.р. № 59.95 (1895) г. І г.о. ВКС;
25. к.р. №1.909 г. ІІ г.о. и № 729.910 г.  ВКС
26. Петрушев Ат., Цит. съч., с.16-64
27. Земите мюлк са тези, собствеността върху които безусловно и категорично принадлежи на частни лица. Такива основно са били имоти в чертите на градовете и селата.
28. Виж в този смисъл и по-подробно цит. Решение № 68 от 14.07.2016 г. по гр.д. № 6043/2015 г., Г.К., II Г.О. на ВКС
29. ЗГ (1925 г.) чл. 9 „ Държавата и общините могат да придобиват гори чрез покупка, тъй също и чрез заменяване с други гори и земи за по удобно използване на горите си. Те, при продажби на частни гори, които се намират в съседство с техните или са по-големи от 500 декари имат право на изкупуване в срок от шест месеца от деня, в който е сключен нотариалния акт за продажбата, а ако продажбата е извършена чрез публичен търг – от деня на утвърждаването на търга. Наредбите на чл.чл. 299, 301, ал. 1 и 306 от закона за задълженията и договорите имат съответното приложение. За всяка покупка-продажба на гора, нотариусът и съдът са длъжни да съобщават на министерството на земеделието и държавните имоти.”
30. Закон за задълженията и договорите, обн. ДВ, бр. 268 он 1 януари 1892 г., изм., доп., отм. ДВ, бр. 275 от 22 ноември 1950 г.
31. Кацаров К, Цит. съч., с. 190
32. Пак там, с. 27-29