Решение на Федералния конституционен съд на Германия по конституционни жалби на осъдени за убийства на лица, преминаващи вътрешно германската граница

Отклонение от принципа за забрана за прилагане на закона с обратна сила в чл. 103, ал. 2 от Основния закон на Германия

По повод на това, че на 13 август 2021 г. се навършиха 60 години от построяването на Берлинската стена е интересно да сеспомене, че Федералният конституционен съд на Германия е бил сезиран с индивидуални конституционни жалби от трима осъдени бивши членове на Съвета за национална отбрана на ГДР срещу техните присъди, постановени от Областен съд Берлин (Landgericht Berlin) и Федералния Върховен съд на Германия (BGH) във връзка с извършени от тях убийства на лица, преминаващи вътрешно германската граница. С Решение на Втори сенат от 24 октомври 1996 г.- 2 к. д. 1851, 1853, 1875 и 1852/94 на Федералния конституционен съд на Германия ¹ е прието, че индивидуалните конституционни жалби на тримата осъдени са неоснователни и не са нарушени основни права на жалбоподателите.

Един от доводите на жалбоподателите е, че е налице нарушение на чл. 103, ал. 2 от Основния закон, преди всичко защото наказателните съдилища са отказали да се позоват на правно основание, което оправдава извършването на деянието и произтича от нормите на ГДР за граничния режим, така както са тълкувани и прилагани в държавната практика в рамките на процесния период. Освен това жалбоподателите твърдят, че са нарушени правата им съгласно чл. 103, ал. 2 от Основния закон, тъй като са осъдени като посредствени извършители въз основа на прилагането на правото на Федерал­ната република. Федералният Конституционен съд приема, че оплакванията са неоснователни.

Накратко следва да се отбележат някои части от Решение на Втори сенат от 24 октомври 1996 г. на Федералния конституционен съд на Германия:

Според Съда строгата забрана за прилагане на закона с обратна сила в чл. 103, ал. 2 от Основния закон намира своето правно основание съгласно правовата държава в доверието, на което се основават наказателните закони, когато са приети от демократичен законодател, обвързан от основните права. Тази особена основа на доверието отпада, когато другата държава урежда престъпни състави за най-тежките престъпни действия, но в същото време изключва наказуемостта в отделни области чрез оправдаващи правни основания, като така приканва към подобни неправомерни действия отвъд писаните норми, благоприятства ги и показва тежко незачитане на човешките права, общопризнати в международната общност. По този начин носителят на държавна власт налага крайна държавна неправда („неправо“), която може да бъде утвърдена само доколкото отговорната държавна власт съществува фактически.

В тази особена ситуация изискването за материална справедливост, което включва зачитането на човешките права, признати от международното право, забранява прилагането на подобно оправдаващо правно основание. В тези случаи строгата защита на доверието съгласно чл. 103, ал. 2 от Основния закон трябва да отстъпи. В противен случай системата за наказателно правораздаване в рамките на Федералната република би противоречала на нейните принципи, които се коренят в правовата държава. На гражданина, който едва сега попада под наказателната власт на Федералната република, следва да се откаже позоваване на подобно правно основание. Неговото доверие като цяло остава гарантирано от обстоятелството, че следва да му се наложи наказание съгласно закона, който е действал към момента на извършване на деянието.

Втори сенат на Федералния конституционен съд на Германия в Решението си от 24 октомври 1996 г. приема, че противно на извода, че съгласно държавната практика съществуващото прав­но основание, което оправдава убийството на „нарушителите на границата“, не следва да се приема за крайна държавна неправда, жалбоподателите не могат да възразят, че правото на живот и свободно придвижване не са безусловно гарантирани от разпо­редбите на Международния пакт за гражданските и политически права. Демократични правови държави от западен тип също предвиждат изрично в законите си, че упо­требата на огнестрелно оръжие е допустима при определени предпоставки, особено във връзка с преследването и задържането на престъпници. Вярно е, че законите на ГДР, доколкото уреждат употребата на огнестрелно оръжие на вътрешно германската граница, съответстват на текста на разпоредбите на Федералната република относно прилагането на непосредствена принуда. В същото време в оспорените присъди се установява, че законовата уредба е преодоляна със заповеди, които не са оставяли поле за ограничаване на употребата на огнестрелно оръжие съгласно стандартите на принципа на пропорционалност. Чрез заповедите е предавано на място на чле­новете на гранични войски мнението на техните началници и в крайна сметка – на Националния съвет по отбрана, според което нарушителите на границата трябва да бъдат „унищожени“, ако преминаването на границата не може да бъде предотвратено с други средства. Подчиняването на индивидуалното право на живот на държавния интерес при предотвратяване на преминаването на границата води до суспендиране на писаното право в услуга на изискванията на политическата целесъобразност. В материално отношение това представлява най-тежката неправда.

д-р Сибила Игнатова, адвокат

1. Текстът на публикацията е подготвен въз основа на превода на български език на Решението на Втори сенат от 24 октомври 1996 г.- 2 к. д. 1851, 1853, 1875 и 1852/94 на Федералния конституционен съд на Германия, което е отпечатано в сборник: Избрани решения на Федералния конституционен съд на Федерална република Германия, УИ „Св. Кл. Охридски“, 2019, с. 1048-1057, достъпно онлайн: https://www.kas.de/documents/252038/4521287/Landmark+Decisions+of+the+Federal+Constitutional+Court+bulgarisch.pdf/5d36a5bb-ba8c-7b8c-6d29-8ff33aa3f686?t=1559564768076