ИЗБИРАТЕЛНО ПРАВО И ИЗБОРНИ СИСТЕМИ
Организация на демократичната държава, професор доктор Любомир Владииин | ГЛАВА VII Избирателно право и изборни системи
§ 49. Понятие и правна природа на избирателното право
Изборът е волеизявление на пълноправните членове на една организирана общност, насочено към установяването на един едноличен или колегиален орган, който да представлява и управлява общността.
Изборът е много разпространена институция в културното общество. Избори стават в средата на свободни културно-обществени и частноправни сдружения, в църковни общини и в някои публичноправни тела, на първо място, общините. Последните се казват общински или административни избори, за разлика от парламентарните, насочени към избиране на членовете на парламента и наричани (не съвсем правилно) законодателни или политически избори,
Изборът от математическо, политическо-философско и правно гледище. Изборът е техническо средство за излъчване на едно или няколко лица из средата на една многобройна група: и понеже единодушието при гласуване е почти изключено, налага се преброяване и особено групиране на гласовете – това съставлява математическатастрана на избора.
Крайната демокрация счита всички граждани за еднакво способни, затова като изборно средство употребява жребия. Модерната демокрация признава умственото неравенство и значението на компетентността, затова си служи с поименни листи.
Има две идейни поделения на демокрацията: либералистичната търси само служители, комисари за известни служби, т.е. подходящи лица, които чисто и просто да завеждат една определена работа и да бъдат „слуги” на народа-господар; и универсалистичната демокрация, която търси най-способните измежду всички граждани и тям възлага не само изпълнението на службата, но и ръководството й, т.е. избира се един управляващ елит, комуто народът отдава доверие и послушание. Това е идейната, социологичната или политико-философската страна на избора.
За юриста се поставя въпросът: е ли избирателното право субективно право на избирателя, или е публична функция, или едното и другото? Този проблем, който крие правната природа на избирателното право, не е окончателно разрешен и до днес. Поради неговата важност ще го разгледаме по-отблизо. Той съставлява философско-правнатастрана на избора. Чисто юридическата се заключава в системата на позитивно-правните избирателни норми.
Избор и назначение. Изборът е съществено различен от назначението, макар че в живота тези две понятия понякога не се различават, па и мъчно биха могли да се разграничат строго.
Калвинизмът, който упражни голямо и пряко влияние върху модерния изборен принцип, обяви всички членове на религиозната община за равни; вън от това той отрече инвеститурата отгоре, след което изборът, като воля на народа, оставаше единственият път. Назначаването винаги има вид на удостояване отгоре, при което назначаващият се явява по-висш от назначения; затова говорим за назначение дори когато то се извършва от колегиален орган чрез гласуване, стига назначаващият да е йерархично по-високостоящ. Това съждение не буди сериозни възражения в областта на администрацията; но какво е отношението между изборния монарх,
парламента и избирателното тяло? За тези отношения ние подробно говорихме в § 42, но те са такива, които се пораждат от избор, а не от назначение, следователно монархът и парламентът са независими и неотговорни, а обикновените назначени органи, напротив, стоят под йерархичен надзор.
Обективно и субективно избирателно право. Обективно избирателно право наричаме системата от действащите правни норми, които уреждат условията и начина на избирането на известни държавни органи (народни представители, общински съветници, председател на републиката и др.)
Субективно избирателно право,или избирателно право в тесен смисъл, наричаме правото на отделния гражданин да участва в определяне личния състав на изборните публични органи.
Съществува ли субективно избирателно право и какво е то по своята природа, или съществува само една избирателна функция, периодично възлагана на пълноправните граждани от държавата? Това са въпроси, на които различно се отговаря, в зависимост от принципното становище на държавоведа. Тези именно различни схващания за същината и правната природа на избирателното право ще изложим в следващите страници на настоящия параграф.
I. Индивидуалистична теория за същината на избирателното право
Учението за естествените права. Индивидуалистичната теория, присъща на естественото право, взима за основа човека-индивид като надарен от самата природа с неотнимаеми права, на първо място, с лична свобода и равенство. Щом човекът е роден свободен и трябва да остане такъв, единственият начин да се премахне антиномията между лична свобода и държавна власт е самоограничението и самоподчинението на гражданина. Това значи самоуправление. При пряката демокрация самоуправлението се изразява в това, че всички пълноправни граждани взимат участие в законодателството и в надзора върху управлението; при представителната демокрация народът си служи със свои избраници-представители, които формално изразяват в парламента общата народна воля.
За да може всеки гражданин да се чувства представен в парламента, необходимо е всеки гражданин да участва с равен глас в изборите. А това значи всеобщо и равно избирателно право за всички граждани, които, запазвайки своята индивидуалност и субективното си право на самоуправление, образуват агрегата на политическото общество (атомистично схващане). С други думи, избирателното право се свързва с индивида и се основава върху естествената свобода на човека; понеже хората са равни помежду си, никой не може да бъде лишен от правото да избира и никой не може да има повече от един глас. Логичното заключение е: всеобщо избирателно право, без ограничителни цензове и без множествен вот, като неотнимаемо субективно естествено (публично) право.
Нека подчертаем, че либерализмът схваща избирателното право като право на индивида, а не на корпорацията, на съсловието, на териториалната единица, както беше в съсловната и в абсолютната монархия. Та нали една от първите задачи на революцията беше да унищожи всички стари групи, които служеха за съединителни звена между индивидите и държавата! И Френската революция ги унищожи с два замаха: премахна и забрани съсловните и класови организации и замени старите областни подделения на Франция с нови, чисто административни деления на департаменти, прокарани без оглед към каквито и да е било традиции, дори умишлено против тях. Надаряването на гражданина-индивид със субективно избирателно право, независимо от стоящи вън от личността му обстоятелства (корпорация, териториална област), гонеше и тази цел: да скъса със съсловно- монархическите традиции.
Английските пуритани първи възприеха индивидуалистичното избирателно право. Съгласно Agreement of the people всеки пълнолетен гражданин, освен опозорените и слугите, е трябвало да има избирателно право. Северноамериканските колонии-щати отрано възприеха същия принцип, дори в по-чистата му форма: съчетан с референдум. Монтескьо, следвайки английския либерализъм, казва, че „всички граждани трябва да имат право да избират чрез гласуване своите представители, с изключение на онези, които се намират на такова ниско (нравствено и културно) ниво, че основателно се смятат за лишени от своя собствена воля”.
Щом държеше за пряката демокрация, Русо не можеше да не застъпи индивидуалистичното избирателно право; даже на едно място (С. soc. IV. 1) той изрично споменава за него: „…le simple droit de votre dans tout acte de souverainete, droit que rien ne peut oter aux citoyens”. Това твърдение на Русо има голямо теоретично значение, а именно: щом никой, нито държавата, не може да отнеме от гражданина избирателното му право, това значи, че то не му е дадено от държавата, а само е потвърдено от нея, че то му е присъщо като на човек, че му е дадено от природата и е напълно едно субективно право.
Френските учредители. Вътрешното противоречие. Идеята за лично избирателно право намери положителен юридически израз в конституционните установления на френските революционни учредителни събрания. От тях съответните принципи и правни норми минаха във всички останали държави на Европа. Какви бяха тези основни начала и каква доктрина ги съпътстваше?
„Декларацията за правата на човека и гражданина” беше една знаменита правна синтеза на политическия индивидуализъм. Че избирателното право е пряко свързано с човешката личност, се казваше изрично в нейния чл. 6: „Законът е израз на народната воля. Всички граждани имат правото да съдействат лично или чрез свои представители за създаване на законите.” Това значи: всеки един лично, като избраник или избирател, или чрез представители, които трябва да бъдат избрани, и то от всички граждани. Всеобщото избирателно право бе узаконено, обаче само по принцип: на практика то бе ограничено, следователно и отречено, от имотен и нравствен ценз! И в резултат на тази действителност, която изобщо характеризира Националното събрание, се получи още един важен компромис, пропит с вътрешни противоречия, подобен на компромиса, легнал в основата на вече разгледана в § 42 представителна система. До влагането на това съществено противоречие в самия зачатък на либералната демокрация се стигна по следния начин:
Националното събрание не можеше да не приеме популярните постулати на Русо за народен суверенитет, свобода чрез самоуправление, законотворна обща воля, пълно равенство в правата, както и тяхната логическа последица: всеобщото избирателно право. Но буржоазията искаше да запази властта за себе си и да не даде лъвския дял от нея на многомилионната безимотна маса. Доктринерите на Третото съсловие (буржоазията) знаеха, че във взетата за образец Англия не всички граждани имат избирателно право; вън от това Монтескьо ги бе научил, че теорията на Русо не издържа критиката на практическата действителност. И ето че всички оратори на Националното събрание, с изключение само на неколцина, се заловиха да доказват основателността на новата избирателна система, която тръгва от примамливите принципи на Русо и свършва с тяхното отричане: с лишаване на множество граждани от „естественото и неотнимаемо” избирателно право.
Необикновено находчивият и изобретателен политически идеолог на Третото съсловие, Сийес, признава, че „не по привилегия, а защото е гражданин, всеки има право да избира депутати и да бъде избираем”. Но той прави разлика между гражданин и избирател. Всеки има индивидуалното право на гражданство, но гражданин и суверен не е едно и също – суверен е само народът като цяло, но не и съставляващите го индивиди. Следователно не може от правото на гражданство да се изведе правото на избор. Последното трябва да бъде законно признато от държавата. По мотиви, които сега ще изложим, учредителят не може да признае избирателното право на всички. Така се откри теоретичната възможност, щото гражданите да бъдат разделени на „активни” (пълноправни, имащи избирателно право) и на „пасивни” – лишени от това право.
Обосноваване на ограничението. Избирателно право трябва да имат всички граждани, но в смисъл, че избиратели са не само класово привилегированите, защото в противен случай ще имаме не обща воля, а волята на няколко класи. Обаче от цялата маса на всички граждани трябва да се надарят с избирателно право само ония, които отговарят на определени общи несъсловни условия. Защо?1) Защото в основата на Общата воля стои всъщност Общият интерес. Еднаквостта на интересите, а не тъждествеността на суверенните права събира гражданите. „Само интересите могат да бъдат разисквани съвместно; само в тяхно име гражданите могат да искат политически права, т.е. активно участие в създаването на законите, следователно, интересите придават на гражданина качество на представителство” (Sieyes). При тази предпоставка, която е в духа на Третото съсловие, каква система би гарантирала най-вярното схващане и представяне на Общия интерес? Разбира се, заключават новите софисти – цензовата система!2) Защото заможността представлявала била три изгоди, с оглед към Общия интерес. Тези изгоди са ясно формулирани от Barnave в заседанието от 11 август 1791; понеже те представляват политико-утилитарната основа на цензовата система, от тогава до днес, ще ги цитирам текстуално:
„Първо, просвета (lumieres); не може да се откаже, че заможността е донякъде гаранция за по-добро възпитание и по-обширни познания. Втората гаранция е интересът към обществените работи (I’interet a la chose publique) от страна на оногова, когото обществото е натоварило да избира; очевидно е, че по-добър избор ще направи този, който има да брани по-големи интереси (Барнав иска да изтъкне, че богатият е по-добър защитник на законния ред). Третата гаранция е в независимостта,която богатството осигурява (I’independance de fortune), като „поставя личността над нуждата и избавя от съблазните на корупцията”. Барнав сам бележи, че за висшата класа (аристокрацията) тези три изгоди не са валидни, защото там цари пристрастие и корупция. Но те важат за най-бедните, които мизерията държи в невежество и подчиненост. Затова избирателите трябва да се търсят в средната класа”, т.е. в буржоазното Трето съсловие.
Ето как в Европа се установи имотният ценз, който господства повече от столетие и който не е изчезнал напълно и до днес в някои държави.
Изборната система на първата либерално-демократическа конституция. Първата европейска конституция (френската от 1791) установи следната избирателна система, която, с разни изменения, бе отначало въведена във всички държави, заедно с конституционализма. Изборите са цензови и двустепенни. Първостепенен или пряк избирател може да бъде всеки френски гражданин, който е навършил 25 години, който е живял известно време в общината, където ще гласува, който плаща пряк данък, равен поне на три надници, който не е платен слуга и който е записан в наборните списъци. Второстепенният избирател трябва да отговаря на същите условия, но да плаща пряк данък в размер поне на 10 надници, да е собственик или наемател на недвижим имот, който да носи годишен доход в равностойното на 150200 надници. За избираемост имотният ценз се повишава още повече.
Конституцията от 1791 г. установяваше тристранно представителство, което не можа да се наложи за дълго време нито във Франция, нито в другите държави, а именно: 249 депутати се падат на територията (всеки департамент избира по трима); 249 се падат на населението (всички активни граждани в кралството се делят на 249 части и всеки департамент избира толкова депутати, колкото квоти брои населението му); 249 депутати се падат на преките данъци (общата сума за плащания данък се дели на 249, за да се узнае квотата). Това тристранно представителство изразяваше един компромис между старата териториална система (когато всяка област избираше определено число депутати) и новите фактори: народ и държава.
Опозицията защитава всеобщото избирателно право. От изложеното се вижда, че Националното събрание взе индивидуалистичното избирателно право за изходна точка, но го разви в съвсем друга посока и измени правната му същина. Само няколко депутати около Робеспиер са възразили срещу това нарушение на основните либералистични принципи. Един от най-пламенните и надарени оратори на крайната левица, Petion de Villneuve, отговаря на Сийес и Барнав така: „Всички индивиди, съставляващи държавното общество, имат неотчуждаемото и свещено право да съдействат за образуването на законите. Никой не може да бъде лишен от това право, под никакъв предлог… Представителството е индивидуално право – ето неоспоримия принцип.”
Речите на Робеспиер в защита на индивидуалистичното начало са знаменити; и той основателно би могъл да се нарече пионер на всеобщото, пряко и равно избирателно право (suffrage universel), което той действително вписа в конституцията от 1793 г. Робеспиер обърна внимание на факта, че между обявените в Декларацията основни начала и избирателния ценз има непримиримо противоречие, че едното логически отрича другото. Възхваляваната „Декларация” ще бъде безсъдържателно и лъжливо украшение на революцията, докогато всички граждани не получат равни избирателни права. Ако повечето граждани на един народ са лишени от това основно право на самоуправление, този народ не може да се нарече суверенен. Неговата свобода е погазена, защото индивид, който не се самоуправлява, а е подчинен на чужда воля (т.е. на решенията само на активните граждани), не е свободен човек, а роб. Националното събрание унищожи родовите привилегии, но въведе имотната привилегия. Всичко това е оскърбление не само за нацията, но и за човечеството. „Tous les citoyens, казва Робеспиер, quels qu’ils soient, ont droit de pretendre a tous les degres de representation. Rien nest plus conforme a votre Declaration des droit, devant laquelle tout privilege, toute distinction, toute exeption, doit disparage. La Constitution etablit que la souverainete reside dans le peuple, dans tous les individus du peuple. Chaque individu (силно подчертаване на индивидуалистичното начало!) a donc droit de concours a la loi par laquelle il est oblige, et a l’administration de la chose publique, qui est la sienne. Sinon, il nest pas vrai que tous les hommes sont egaux (фраза из Декларацията) que tout homme est citoyen” (Заседание от 22.X.1789). Ако „законът е израз на общата воля”, както е казано в Декларацията, тази обща воля може да се образува само при свободното участие на всички граждани – изключим ли „пасивните” граждани, значи създаваме не обща, но частна, привилегирована аристократична воля; а основен принцип е, че суверенитетът принадлежи на целия народ, че е неделим и „че никаква част от народа не може да си присвои упражнението му” (фраза из Декларацията).
Логиката беше на страната на Робеспиер, но мнозинството бе против него и то се наложи. Една от причините за втората революция и унищожаването на конституцията от 1791 г. е изяснена.
Якобинският конвент, воден от Робеспиер и другарите му, установи пълното всеобщо избирателно право без разлика между активни и пасивни граждани, без никакъв имотен или образователен ценз: всеки гражданин, който е навършил 21 година и има поне 6-месечно пребиваване в общината, може да бъде избирател и избираем. Докладчик е бил знаменитият Кондорсе, който изтъкнал двете теоретични становища: първото, че избирателното право е „един вид публична функция”, и второто, че политическите права трябва да принадлежат на всички индивиди (!), при абсолютно равенство”. Кондорсе е казал, че комисията е сметнала второто гледище за по-разумно и по-справедливо. Събранието е приело доклада единодушно. Теоретичното схващане е било чисто индивидуалистично. Кондорсе е напомнил на Събранието, че избирателното право е естествено право на индивида: “… les droits politiques que les hommes ont re$u de la nature et qui derivent essentiellement de leur qualite d’Etre sensible”
Обаче конституцията от 1793 г. не можа да бъде приложена и осъществяването на всеобщото избирателно право бе отложено чак за 1848 г., когато една втора левичарска революция го изложи като конституционна норма. От тогава насам то постепенно завладя всички държави.
Веднага след падането на Робеспиер умереният консерватизъм на първото Национално събрание отново стана господстващ. Директориалната конституция от 1795 г. възстанови двустепенните избори и цензовата система с някои незначителни прибавки, една от които бе: избирателите да бъдат грамотни. Интересна е новата мотивировка на цензовата система: „Ако дадете избирателно право на безимотните, казал е Boissy d’Anglas, докладчик на конституцията от 1795, и ако някои от тези безимотни влязат в законодателното събрание, те ще почнат да подстрекават към бунтове, без да се боят от последиците. Държава, управлявана от собственици, се намира в състояние на социален ред, а държава, управлявана от безимотни, е в естествено състояние.”
Значение на индивидуалистичната теория. По-старите френски, и изобщо романските автори, поддържаха индивидуалистичното схващане на естественото право и на левите френски доктринери от революционната епоха главно по две причини: 1) теоретично, то единствено се съгласува с принципите на Декларацията, главно с принципа на народния суверенитет и равенството; 2) политически, то оправдаваше борбата за премахването на имотния ценз и за въвеждането на всеобщото пряко и равно избирателно право, като основа на либералистичната демокрация.
Но когато всеобщото избирателно право се установи като неоспорима догма, политическите съображения освободиха науката от някои доброволни самоограничения и въпросът за правната същност на избирателното право бе поставен свободно и пълно. Критиките, които модерната наука отправяше към индивидуалистичната теория, не бяха лишени и от политическа подкладка: реакцията срещу френските революционни идеи идеше от монархическа Германия и от доктринерите на кралските реставрации в самата Франция.
Правните последици от индивидуалистичното схващане на избирателното право. Те имат голямо практическо значение, а именно:1. Всички граждани трябва да бъдат избиратели и избираеми, цензовете са недопустими;2. Числото на народните представители се определя според броя на цялото население, защото поначало всяко човешко същество има право да бъде представено в парламента;3. Депутатът е представител и пълномощник на своите избиратели или на целия народ, длъжен е да бъде изразител на тяхната воля и може да бъде отзован преди изтичането на мандата;4. Избирателното право е субективно естествено право на индивида, от което следва, че държавата не може да му го отнеме; че той може да го прехвърли другиму; че може да го упражни или не (задължителното гласуване е недопустимо).
Ние знаем, че модерното избирателно право е отхвърлило повечето от тези последици. Как се обосновава теоретично това отхвърляне? Главно с теорията, че избирателното право не е субективно право на гражданина, а е обществена функция, или поне едното и другото едновременно.
II. Колективистичната теория
Тя взима за изходна точка не индивида, а колективитета, и ни се представя в две вариации съобразно с това, дали основата е обществото като организъм, или държавата като органическа личност. Но и в двата случая избирателното право се свързва с общността и се обявява като обществена функция, която индивидът е натоварен да извърши за общо и за свое благо.
Избирателното право като обществена функция. Ние видяхме, че някои доктрини на революцията считаха избирателното право за присъщо на индивида. Тази мисъл премина в модерната наука чрез посредничеството на Февруарската революция от 1848 г., която въстана срещу цензовата система на Реставрацията, за всеобщо избирателно право. Последното бе теоретично обосновано върху принципа на народния, и дори на индивидуалния суверенитет – в прокламацията си от 16.Ш.1848 г. временното правителство казваше: Всеки пълнолетен французин е политически гражданин. Всеки гражданин е избирател. „Всеки избирател е суверенен (!). Правото е еднакво и абсолютно за всички”. Не е чудно, че се намериха публицисти и държавници да възприемат и теоретично да развият тази мисъл.
Тя впрочем беше многократно обсъждана още от доктрините на първата френска революция, обаче тогава се изтъкваше, че суверенен е народът като едно цяло, а не отделният гражданин, още повече че суверенитетът е неделим. Това е искал да каже Thouret като член-докладчик на конституцията от 1791 г. с думите: „Неоспоримо е, че когато един народ е принуден да гласува по секции, всяка секция избира не за себе си, а за целия народ. Следователно, качеството на избирателя е основано върху нуждата да се извърши една обществена работа (commission publique), натоварването с която работа държавната власт има право да урежда”, т.е. да урежда условията на тази „делегация“,които ще се поставят от положителното
право, тъй като избирателството не е субективно естествено право на индивида!
Депутатът Барнав с рядко проникновение бе схванал правната природа на избирателното право: Качеството избирател е само публична функция,заявява той, върху която никой индивид няма свое право и която държавата възлага тъй, както й диктуват нейните интереси. При пряка демокрация тази функция би могла да се обоснове върху естествените права на човека и гражданина, но при една представителна конституция обществото (държавата) има правото да определя съществените условия на изборите. Защото изборите се правят, за да бъде представено обществото като едно цяло: те се произвеждат от негово име и за негова полза. Функцията на избирателя не е едно негово право; той я упражнява заради всички; натоварените с избор граждани избират парламент за всички; те изпълняват службата си за обществото като едно цяло. Ето защо само обществото има правото да определя на какви условия трябва да отговаря едно лице, за да бъде избирател” (заседанието от 11 авг. 1791).
Целта на Барнав е била да оправдае въвеждането на избирателния ценз и лишаването на мнозина пълнолетни граждани от избирателно право. Но неговата реч е нещо повече от една пледоария – тя е една теория, която може да има обща важимост и която обосновава правото на държавата да нарежда избирателния закон и чрез него да лишава едни граждани от избирателно право (напр. жените, военните, стражарите, свещениците, обявените в несъстоятелност, осъдените, поставените под настойничество, безимотните, скитниците и пр.), а на други граждани да дава по няколко гласа (множествен вот, класна система). Ако изборността бе естествено право на личността, държавата не би могла никому да отнеме избирателното право(естествените права са вечни и неотнимаеми), нито да даде някому повече от един глас, тъй като всички индивиди са равни.
Нека веднага напомним, че Френската конституция от 1848 г. – макар да се основаваше върху правителствената декларация, че „всеки избирател е суверенен” – постановяваше в чл. 27, че избирателният закон ще определи причините, които могат да лишат (!) един французин от правото да избира. Противоречието на конституцията от 1848 г. е очевидно, но то се дължеше на демагогия или на погрешно теоретизиране. Барнав беше по-искрен и по-логичен.
Избирателното право като положително право. Юридическата школа отрече напълно естественото право и обяви държавата за единствен творец на правото (ч., I, §§ 7, 8, 17). За позитивистите избирателното право не можеше да бъде вродено на индивида – то е дадено на гражданите от държавата едностранно; някои дори отказват да го сметнат за „субективно публично право” и го наричат публична функция.
От чисто юридическо гледище държавата почва да съществува с влизането в сила на конституцията. Самият суверенитет е едно качество на държавната власт и не може да предхожда правното учредяване на държавата. Всички основни права идват от основния закон и всички други закони са създадени от държавата, съобразно с него. Избирателното право на гражданина произтича от съответната конституционна норма (напр. чл. 86 на нашата конституция); то ще изчезне, ако тази норма и избирателният закон бъдат суспендирани или премахнати.
Това, което позитивното право дава на гражданина-избирател, не е негово субективно право, а е една конституционна компетентност,която се простира докъдето я е определил законът и е правно-действителна само когато е упражнена в законните форми. Ние знаем, че и държавните органи нямат субективни права, а само компетентност, т.е. упражняват права, чийто субект е държавата. Между правното положение на държавния орган и на избирателя има основно сходство, затова може да се приеме, че избирателят или избирателното тяло е конституционен държавен орган.
Държавните органи, както се каза, нямат субективно право (§ 11), следователно и гражданинът няма субективно избирателно право, а има избирателна функция, тъй като той, по силата на конституцията и избирателния закон, има да изпълни една публично-правна служба: да съдейства за съставянето на органа парламент. Избирателят не упражнява своя власт, а една дадена му от държавата компетентност в полза на обществения интерес и за удовлетворението на една държавно устройствена нужда. Оттука следва, че избирателят действа в полза на общността, а не за задоволяване на частните си интереси – една важна политико- нравствена норма против избирателната корупция, която норма произтича от самото естество на избора.
Теорията на Лабанд. Лабанд, патриархът на Юридическата школа в публичното право, схваща избирателното право не като субективно, а като „рефлекс на конституционното право”. Модерната държава иска да има един законодателен орган, в който да се отразяват по един правно-установен начин мненията, строежите и нуждите на народа. За да се снабди тъкмо с такъв opra^ държавата дава възможност на гражданите си да вземат участие в образуването му по един предварително установен в положителното право ред. Това участие не се основава върху едно субективно право на индивида, а върху конституцията и избирателния закон, също така, както правото ни да присъстваме в съда като слушатели е само рефлекс на онази съдоустройствена норма, която прави правораздаването публично; или както правото ни да апелираме една присъда е рефлекс на положителното процесуално право.
Теорията на Лабанд бе господстваща в Германия доскоро, с малки изменения, най-интересното от които представлява теорията на Георг Йелинек. От именитите правни социолози към същата група принадлежи Шефле. За Георг Майер „избирателното право произтича от държавния правов ред”.
Германската юридическа теория упражни силно влияние върху цялата евpопейска наука и повлече мнозина романски конституционалисти (Miceli, Olando, Michoud; Saripolos и др), а други накара да ревизират традиционните си национални теории (Duguit, Hauriou).
В системата на Келзен правното положение на избирателя се поставя в изключителна зависимост от положителното право. Обективното избирателно право се състои в една редица правни норми, чрез които държавата се задължава да приеме от избирателите техните бюлетини и посочените от тях лица да обяви за народни представители. За да изпълни това си задължение и да удовлетвори една своя нужда, държавата едностранно определя условията и процедурата на избора, но същевременно надарява поданиците си с избирателни права. Обаче тези субективни избирателни права не са насочени към собствени действия на избирателите – субективно право за свои цели е невъзможно, а към задължителния за държавата неин избирателен акт”. В познатия тежък стил на Келзен е изказана ясната основна мисъл на Лабанд.
Теорията на Йелинек. Тя не се различава съществено от теорията на Лабанд, макар че двамата големи държавноправници упорито спореха върху някои подробности, дори до смъртта си. От държавноправно гледище, разсъждава Йелинек, да избираш, значи да назначаваш един държавен орган, по силата на една формално-единна воля, която по правноустановената изборна процедура се извлича из множеството съдействащи физически-индивидуални воли. Всяко назначаване на държавен орган е държавна функция, а такива функции могат да извършат само държавни органи, следователно: а) избирането не е упражняване на едно индивидуално право, а е държавна функция, б) избирателното тяло е държавен орган, а отделният избирател е член на колегиалния орган или частичен орган (Teilorgan). В момента на избора избирателят е държавен служител (staatlicher Funktionar), но след упражняването на функцията си изведнъж става частно лице.
Тази двойственост бе забелязана още от Русо (ч. I. 306). Избирателното право, колкото и парадоксално да звучи това, се състои не в правото на избор. Субект на това право, както всяко право на държавно назначаване, е само държавата; и ако ни се вижда, че всеки отделен гражданин притежава такова право, то е всъщност само едно отражение (Reflexwirkung) от субективното право на държавата-личност.
От тази точка нататък Йелинек прави едно малко отстъпление в полза на индивидуалистично-либералното схващане. По силата на изнесената теория, гражданинът няма никакво право да иска да бъде избирател и чрез гласа си да защитава своите интереси и убеждения. Обаче в действителност такова право съществува във всички конституционни държави. Как да се примири това противоречие? Наистина, органът няма субективно право, а само компетентност да извършва определена държавна функция. Но когато положителното право натовари едно лице със служебни функции, лицето вече добива правото да иска да му се признае правния status и да му се даде възможност да извършва функцията си. Така че, щом конституцията и избирателният закон дават на пълнолетния гражданин правото да избира, той може да иска от държавата да упражни своето право-функция. Ето как обективното право рефлектира върху индивида и създава впечатление за наличността на субективно право на гражданина-избирател. Всъщност позитивно-правната норма създава за индивида право на глас, но актът на гласуването не е упражнение на едно субективно право, а извършване на една държавна служба: създаването на органа-парламент.
Ние мислим, че във втората си част теорията на Йелинек е твърде произволна, да не кажем противоречива, вследствие колебанието на автора между господстващата формално-юридическа теория и западните либералистични идеи, които Йелинек скрито носи дълбоко в душата си. Теорията на Йелинек насърчи модерните романски и особено френски конституционалисти да съчетаят индивидуалистичното схващане с колективистичното и да създадат една открито-двойствена теория: че избирателното право е едновременно и субективно право, и публична функция.
Правните последици от формално-юридическото схващане на избирателното право имат голямо практическо и политическо значение; те могат да се изразят в следните три точки:1) Понеже избирателното право не е субективно, а е една публична (държавна, обществена) функция, това право не може да бъде отстъпено на трето лице, нито упражнено от друго по делегация;2) На същото основание никой правоимеющ не може да се откаже да упражни своето право (сиреч, да изпълни една своя служба), стига само държавата да пожелае всеки да изпълни тази служба към нея; така се мотивира задължителното гласуване;3) и най-важно: понеже избирателното право не е субективно, а е дадено от държавата, тя може винаги да го изменя и да лишава от него повече или по-малко категории граждани, дори да го суспендира напълно. Последното държавата не прави по политико-утилитарни съображения, но формално-правно тя може да го стори. На същото основание държавата, чрез своето положително право, е свободна да определя условията за избирателство и избираемост(възраст, местожителство, пол, занятие, имотно и гражданско състояние и др.); да определи броя на избраниците – не само върху цялото население, както изисква индивидуалистичната теория, но и върху други принципи; да надарява един гражданин с по няколко гласа, а други да оставя само с един или съвсем да ги лиши (плурален вот, класна система); да взима под внимание изборните малцинства (пропорционална система) или да ги лишава от представител (мажоритарна система) и т.н.
Накратко, формално-правната теория прави държавата пълен господар на избирателната система, защото държавата суверенно твори положителното право и защото законодателят може да изисква определени качества от лицата, които натоварва да извършват известна служба – понеже избирателството е публична функция (служба), конституцията и избирателният закон могат да квалифицират избирателите и избираемите и с това да изключат някои категории граждани, което и действително става.
Това е господстващото схващане във Франция днес. Например Леон Дюги е категоричен: „Lelectorat est en meme temps un droit et une fonction”, също и Морис Ориу: „Le suffrageest a lafois un droit et une fonction sociale”. Един от дълбоките държавоведи на Франция, Michoud, приема основното положение на германската юридическа теория, че индивидът-избирателен орган няма субективно право, а върху него пада само едно отражение от субекта на правото, който е държавата: но добавя, че самото участие на гражданина в изборите става въз основа на едно „истинско субективно право” (un veritabe droit personnel).
Германски теоретици. Под влияние на демократичните идеи и на развиващия се парламентаризъм и някои германски автори се отклониха от суровата логичност на Лабанд и направиха отстъпки на индивидуалистичното схващане, което се явяваше като предшественик на всеобщото и равно избирателно право и на пропорционалната система.
Един от първите е проф. Рем (иначе той е твърде консервативен). Той твърди, че „по своята природа парламентарното избирателно право е индивидуално право, а не публична функция (Wahlamt). Когато избирателят избира, той действа от свое име, като гражданин, а не от името на държавата като държавен орган. Като държавен орган гласува народният представител”.
Аргументацията, че ако избирателят би бил държавен орган, гласуването щеше да бъде винаги задължително, не е много убедителна, защото при наличността на множество избиратели държавата може да освободи някои от задължението да гласуват, понеже решаваща е действителната воля на мнозинството, която се смята за формална воля на цялото.
Своя смел, но привиден индивидуализъм Rehm бързо смекчава, пояснявайки, че избирателното право не е частно, а публично право на индивида, защото му е дадено с цел да се образува парламентът и защото избирателят действа в интереса на държавата и обществото. И оттук политическото заключение: „затова избирателното право трябва да бъде такова, каквото го изисква публичният интерес. То е подчинено на следното правило, без което държавата изобщо е невъзможна: първом редът, после свободата. Избирателното право може да бъде установено само съгласно интереса на държавата. Salus publics suprema lex esto, важи и за избирателната система”.
Започнал като индивидуалист, проф. Рем завършва с всевластието на държавата, но все пак монизмът на юридическата школа е заменен с по-демократичната дуалистична теория.
Германските професори Хачек и Щийр-Зомло установяват двойствения характер на избирателното право, като за изходна точка взимат целта на избора. Целта е да се създаде, в интерес на държавата, орган парламент. В акта на създаването има два момента: избирането на депутатите като колективно действие на едно избирателно тяло и упражнението на едно субективно избирателно право от страна на всеки правоимеющ гражданин. Избирането е функция, установена и извършвана в полза на държавата, но самото избирателно право е лично право, макар и от публичен ред.
Политическа преценка. Такава не е мъчно да се даде: формално-правната теория за същността на избирателното право е един принос към всевластието на държавата. То е логическо следствие от господстващата теория за държавата като юридическа личност и за нейната единна и суверенна воля. Това схващане на избирателното право е напълно съвместимо с правовата държава. То не противоречи и на демокрацията, обаче при действието на известни политико-утилитарни и политико-нравствени предпоставки. Но то е добре дошло и за диктаторските или авторитарни режими – с него може да се оправдае онази странна избирателна система на Съветска Русия, която лишава от избирателно право милиони руски граждани, съобразно с догмите или интересите на революцията и на пролетариата; с него се оправдава и съвършено новата избирателна система на фашистка Италия, която лишава от избирателно право всички граждани, които не членуват в някой признат от държавата синдикат.
Това са крайностите на теорията. Но не трябва да забравяме, че индивидуалистично-либералната теория предлага още по-големи крайности, най- опасната от които е, че държавата не може свободно да определи избирателната си система, съобразно особеностите на средата и изискванията на времето, понеже е ограничена от естествените и неотнимаеми субективни права на индивида. Точно според индивидуалистичната теория избирателно право би трябвало да имат не само осъдените престъпници, но душевноболните и децата. И наистина, някои естественоправници и крайни индивидуалисти твърдят, че избирателно право имат както лудите, така и децата, само че тяхното право е приспано, докато трае политическата им невъзможност да го упражняват. Този софизъм може да не е убедителен, но индивидуализмът не би позволил да бъдат изключени военните лица, стражарите и др.т. категории граждани, когато всички знаем колко разумно е това ограничение.
III. Дуалистична или синтетична теория
Дуалистичната теория е синтетична: тя схваща избирателното право двояко – че то е едновременно субективно право на индивида-гражданин, но и публична функция, възложена му от държавата.
Теорията е научно изградена от съвременни автори, но тя не е била чужда и на Националното събрание от 1791 г., а може да се открие и в току-що изложената теория на Йелинек. Но ние ще я потърсим у съвременните френски автори и у някои германски държавноправници, където ще я намерим в нейната най-чиста форма.
Избирателното право е субективно право на гражданина. Юридическата теория е вярна в това, че избирателното право съществува по силата на съответните позитивноправни норми. Но щом те надарят гражданина с правото да избира и да бъде избиран, това значи, че гражданинът вече има едно субективно право. Индивидът може да иска, дори по съдебен ред, да му се признае това право (в случай, че е пропуснат в избирателните списъци) и да му се гарантира възможността да го упражни. Даже самата държава е натоварила свои административни и съдебни органи да защитават избирателното право на гражданина (напр. „Престъпления против избирателното право”, чл. чл. 126-137 от нашия Наказателен закон; защитителната намеса на държавни органи в полза на избирателите и избираемите, според Избирателния закон). Това е едно очебиещо доказателство, че гражданинът- индивид е субект на правото да избира и да бъде избираем.
Но и публична функция. Но то е и публична (държавна) функция. Същото доказателство важи и в този случай: държавата се грижи за правилното снабдяване на всички правоимеющи граждани с право на глас – тя натоварва свои административни или съдебни органи да проверяват списъците и да вписват изпуснатите имена; същото право е дадено и на всеки избирател; държавата се грижи да осигури свободно гласоподаване, предвиждайки наказания за нарушителите на изборната свобода; най-после, държавата задължава правоимеющите да гласуват. Защо? Защото държавата е заинтересована в правилното изпълнение на една нейна служба. Очевидно избирателното право е и публична функция.
Политическа синтеза. От политическо гледище синтезата е същата. Държавата (колективитета, обществото) има интерес нейните граждани да участват в създаването на органа-парламент, за да получат съзнанието, че се самоуправляват; за да изпълняват с повече добра воля законите; за да може законодателният орган да изнамира по-вярно волята на народа и да действа колкото може в по-близка хармония с нея, и др.т.
Но и гражданите имат интерес да упражняват изборното си право, за да съставят парламента (а чрез него, косвено, правителството и администрацията) от тям угодни лица; да оформят своите идеи и желания в държавна воля, с помощта на своите избраници; да контролират и изобщо да влияят върху управлението, и пр.
Субективно право и публична функция. Явно е, че избирателното право е публична функция, насочена към осъществяване на общия интерес, но то е и средство за постигане защита на личните интереси на гражданите като такива. Търсенето на диагонала между двете категории интереси съставлява предмет на политическо изкуство. Политико-правната история на държавите ни открива постоянното движение към уравновесяване на двата вида интереси и към формалното им уеднаквяване.
Заключение. Основната мисъл е все една и съща, от Русо и Барнав, до Дюги и Щийр-Зомло: избирателство, чрез което народът взима косвено участие в управлението на държавата, е едновременно лично право и публична служба на гражданина, както самите граждани имат двойна политико-правна природа; те са свободни граждани, които образуват общата народна воля и косвено управляват държавата, но същевременно са поданици, които се подчиняват на държавната воля и тогава са обект на държавната власт.
Политическата история и политическата философия ни разкриват постоянната борба между вродения у човека стремеж към лична свобода и неизбежната нужда от подчинението на човека пред някакъв ограничаващ свободата му режим, за да се направи общежитието възможно.
Помирението между двете антитези по отношение на занимаващия ни проблем науката за демократичната държава е намерила в двойствената правна природа на гражданина и на избирателното право.
Организация на демократичната държава, проф. д-р Любомир Владииин