НЕЗАКОННОТО НЕДОПУСКАНЕ ДО РАБОТА. НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ

Наказателноправната отговорност за препятстване възстановяването на незаконно уволнен работник – гаранция за конституционно гарантираното право на труд?

Съгласно втората алинея на чл. 172 от НК, длъжностно лице, което препятства възстановяването на незаконно уволнен работник, подлежи на наказателна отговорност. Анализът на разпоредбата разкрива редица специфики и налага някои разграничения. Не се наблюдава богатство на съдебната практика по цитираната наказателноправна норма, поради което тълкуването на елементите на състава се превръща в естествен способ за вярното разбиране на законодателната идея. 

В състава на чл. 172, ал. 2 от НК са заложени две възможни хипотези за съставомерност на изпълнителното деяние. Първата е неизпълнение на заповед за възстановяване на неправомерно уволнен работник или служител, а втората –  фактическо препятстване на правните последици от влязло в сила съдебно решение по трудов спор, настъпващи с волеизявлението на възстановения работник или служител по чл.345, ал.1 от КТ. В изложението по-долу ще бъдат разгледани двете възможности поотделно.

Известна е тезата, че е „невъзможно да има заповед за възстановяване на работа“. ¹ Основният аргумент, в подкрепа на същата, е генералният принцип за съдебно разрешаване на трудовоправни спорове, заложен в чл. 360, ал. 1 от КТ. Съгласно определението в чл. 357, ал. 1 от КТ, „трудови са споровете между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, както и споровете по изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж.“ Няма как подобна постановка да бъде подкрепена. Точно обратното – не само, че е възможно да има заповед за възстановяване на незаконно уволнен, но духът на нормата дори презюмира  и насърчава подобно поведение, в ал. 2 от чл. 344 от КТ. Освен стремеж към процесуална икономия, нормата дава възможност за преразглеждане на решението за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя и на практика обогатява обхвата на дискреционната власт на икономически по-силната страна. В този смисъл нормотворецът позволява една своеобразна свобода на работодателя да преценява собствените си едностранни волеизявления и когато реши, че собственият му акт не кореспондира в достатъчна степен на изискванията за законност, целесъобразност и справедливост, то той може да наложи автовето на собствените си решения, като ги отмени. Тази именно идея е заложена в израза „по свой почин“. И тя се материализира с издаването на нова заповед, която отменя старата за едностранно прекратяване на трудовия договор на работника или служителя, ведно с всички правни последици от акта. Ето защо не само е възможно да има заповед за възстановяване на работа, но тази нормативноопределена хипотеза се отличава със значителна прецизност в изпълнение на едно от основните задължения на работодателя, а именно осигури нормалното упражняване на правото на труд на работника или служителя. Така се наблюдават случаи, когато при прекратяване на трудовото правоотношение не се налага работникът или служителят да обжалва по съдебен ред заповедта на работодателя. Отмяната се реализира отново чрез заповед, чието умишлено неизпълнение от съответното длъжностно лице е всъщност съставомерно деяние по смисъла на чл. 172, ал.2 от НК. Законодателят отразява тази наказателноправна хипотеза още с промените от 1982 г. Костадин Лютов изрично акцентира върху обогатяването на нормата на чл. 172 от НК, именно в тази посока.² Все пак е важно да се отбележи, че възможността за понасяне на наказателна отговорност за препятстване от длъжностно лице на възстановяване на лице, след отмяна на заповед по 344, ал.2 от КТ не е често срещана в практиката.

Типичната хипотеза за съставомерност на деянието по чл. 172, ал. 2 от НК е неизпълнение на влязло в сила съдебно решение за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител на предишната работа. Всъщност става дума за фактическото препятстване на  удовлетворяването на субективното потестативно право на последния да заеме предишната си длъжност. Работникът или служителят е потърсил по съдебен ред защита на трудовите си права, получил е тази защита по възможно най-убедителния законосъобразен път, а именно –  посредством влязло в сила съдебно решение, но фактически, компетентното длъжностно лице, вместо да приведе в изпълнение съдебния акт, напротив, умишлено саботира настъпването на правните последици от съдебното решение. Тук е мястото да се обърне внимание на някои логически непълноти в диспозицията на чл. 172, ал.2 от НК. Солидна аргументация в тази посока може да бъде открита в разпоредбата на чл. 345, ал. 2 от КТ.³ Оправдателна присъда, влязла в сила по отношение на работник или служител, уволнен на основание чл. 330, ал. 1 от КТ има същото, абсолютно идентично правно значение и последици, както и стабилизираното решение на гражданския съд за отмяна на незаконно уволнение. Неприложимостта на аналогията в наказателното право налага редакция на разпоредбата на чл. 172, ал. 2 от НК в посока към „неизпълнение на заповед или влязло в сила решение за възстановяване на неправилно уволнен работник или служител“ като елемента на състава на престъплението да се добави и „оправдателна присъда, по смисъла на чл. 345, ал. 2 от НК“.

На пръв поглед престъплението по чл. 172, ал. 2 от НК е идентично като наказателноправни признаци с това по 296, ал. 1 от НК. Сходството се набива на очи дори с еднаквия размер и вид на предвиденото наказание. Въпреки това, не само родовият обект, съответно наказателноправна защита на трудовите права и наказателноправна гаранция за функционирането  на правосъдната система,  е нормативното основание за вариативност на разпоредбите. Освен, че е насочена към препятстване на една правна несигурност и подронване доверието в съдебното дирене на накърнени субективни права, разпоредбата на чл. 172, ал. 2 от НК има задача да гарантира правото на труд. Точно защитата на трудовите права на гражданите невинаги може да бъде в достатъчна степен осигурена със средствата на административно-наказателната отговорност, която се предвижда в КТ. Ето защо може да се твърди, че разпоредбата на чл. 172, ал. 2 от НК е всъщност своеобразна специална хипотеза на престъплението против правосъдието, заложено в чл. 296, ал. 1 от НК.  „Специалността“ може да бъде отбелязана в няколко направления. На първо място, наказателна отговорност по чл. 296, ал.1 от НК може да носи всяко наказателноотговорно лице, а по чл.172, ал.2 от НК само длъжностно такова. Съгласно чл. 93, т. 1 от НК „длъжностно лице“ е това, „на което е възложено да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно служба в държавно учреждение, с изключение на извършващите дейност само на материално изпълнение“ или „ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго юридическо лице или при едноличен търговец, както  и на нотариус и помощник-нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник-частен съдебен изпълнител“. Убедителна изглежда тезата на Васил Мръчков, че на практика, „това е лицето, което разполага с разпоредителна власт в конкретния случай да приеме на работа възстановения работник или служител, да му създаде необходимите условия, за да продължи да изпълнява предишната си работа – тази, от която е неправилно уволнен и на която впоследствие е възстановен.“⁴

На второ място, разпоредбата на чл. 296, ал. 1 от НК е относима само и единствено до създаване на пречки и осуетяване изпълнението на съдебно решение, но не и на заповед, както предвижда чл. 172, ал. 2 от НК. Тук отликата е видна и категорична. Но най-важната специфика се съдържа в ограничаването обхвата на обекта на съдебното решение. Престъпление против трудовите права на гражданите ще бъде само и единствено препятстването на съдебен акт, който постановява, че работникът или служителят е незаконно уволнен и се възстановява на предишната работа. В случай, че неправомерно освободеният от работа предяви иск  за признаване на уволнението за незаконно или иск за поправка на основанието за уволнение в трудовата книжка, съответно по смисъла на чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 от КТ , и съдът удовлетвори претенцията му, но работодателят откаже да изпълни съдебния акт, във връзка с отразяването на отмяната на уволнението и поправката на основанието за уволнение в трудовата книжка, то тогава ще носи наказателна отговорност по 296, ал. 1 от НК., а не по 172, ал. 2.⁵

Нормата на чл. 172, ал. 2 от НК се отличава с редица особености на изпълнителното деяние. Според някои автори то може да се осъществи само чрез бездействие, което се изразява в „непредприемане от дееца на дължимите действия по изпълнение на съдебното решение“.⁶ Васил Мръчков посочва, че действието също е възможно като особеност на деянието и дава за пример „забраната за достъп до работното място, изземване на инструменти, оръдия и предмети на труда и др“.⁷ На практика най-често препятстването на възстановения да заеме предишната си работа се изразява в недопускане до работното място. От една страна длъжностното лице, компетентно да реализира възстановяването, не предприема правнозадължителните действия, par excelance бездействие, а от друга предприема действия, за да попречи на възстановеният работник или служител да заеме предишната си работа, като нареди да не го пуснат на портала например. Може да се заключи, че съчетанието от действие и бездействие е не само възможно, но в някакъв смисъл дори обичайно. Съдебната практика също разкрива честота на подобен вид изпълнителни деяния.

Съдебната практика по чл. 172, ал. 2 от НК не се отличава с изобилие. Точно обратното, при положение, че нормата съществува от 1968 г., почти без същностни изменения, малобройността на съдебните актове се натрапва. Причините са комплексни, което обстоятелство не предпоставя игнориране на анализа на съществуващите решения на наказателната колегия на ВКС. Прави впечатление и липсата на инициатива за издаване на тълкувателно решение по особеностите на прилагането на нормата.

В Решение № 235 от 7.05.1998 г. на ВКС по н. д. № 447/97 г., III н. о. се хвърля известна светлина върху разбирането за изпълнителното деяние. Съдът постановява, че съставомерността на деянието по чл. 172, ал. 2 от НК всъщност се определя от юридическия факт на издаването или неиздаването на заповед за „възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност“.⁸ Този извод се подкрепя от позоваването на вида на престъплението, а именно на просто извършване или формално. Наличието или отсъствието на такъв вид вътрешноведомствен акт,  определящо основание за наказателна отговорност, едва ли отчита трудовоправната обусловеност на нормата. Оттам постановката, недопускане на възстановен, незаконно уволнен работник или служител, да се обективира със нарочен акт на работодателя, не се отличава с прецизност. Нещо повече, стеснява ненужно предметния обхват на нормата. Аргументите в подкрепа на така изразената теза, могат да  бъдат извлечени от разпоредбите и основните принципи на трудовото законодателство.

Есенцията на анализа на това съдебно решение се извлича от отговора на въпроса какво е правното съдържание на фактическия състав възстановяване на незаконно уволнен работник или служител. Целта на изследване на трудовоправната регламентация по проблема е очевидна. Невъзстановяването като основание за наказателна отговорност практически се изразява в неспазване на установените изисквания за възстановяване в тесен трудовоправен смисъл. Може да се твърди, че в диспозицията на разпоредбата на чл. 172, ал. 2 от НК се крие нетипична бланкетност. Няма как с инструментариума на наказателното право да се установи кога една трудовоправна процедура е спазена или опорочена. Само изследването на режима, установен в КТ, дава възможност за преценка. Формалният критерий, от който се води съда, а именно – щом липсва заповед за възстановяване на незаконно уволнения в кориците на делото, то тогава липсва изпълнение на съдебното решение и работодателят или длъжностното лице придобива качеството на деец на престъплението по чл. 172, ал. 2 от НК, едва ли е съобразен с духа на разпоредбата. Напротив, както в трудовоправната доктрина, така и в съответната съдебна практика, никъде не се предпоставя финализиране на фактическия състав по възстановяване на работника или служителя с вътрешноведомствен акт, какъвто е заповедта за възстановяване. С други думи, не е необходимо изпълнението на съдебното решение да се реализира със заповед от работодателя. Материалният обхват на силата на пресъдено нещо на съдебните актове изразява прякото действие на решението. Трудовото правоотношение се счита за непрекратявано.  Затова и работодателят не може да намери основание за неизпълнение на съдебния акт поради липса на съответна длъжност. Последната се възстановява едновременно с правоотношението и това, че в дадения момент не фигурира в длъжностното разписание като обективен факт е без правно значение. Съдът не замества работодателя, а възстановява едно накърнено, гарантирано от закона право. Въпрос на работодателска оперативна самостоятелност е как ще оптимизира вътрешноведомствения документооборот.  А единственото регламентирано задължение на възстановения работник или служител е да се яви и да заеме длъжността в двуседмичен срок от получаване на съобщението за влизане в сила на съдебното решение, съгласно чл. 345, ал. 1 от КТ.

Значението на разпоредбата на чл. 172, ал. 2 от НК е в посока наказателноправна забрана за осуетяване на конституционно гарантираното право на труд. Тъй  като последното не съществува изобщо, а само в обхвата на действащо трудово правоотношение, затова и възможния деец може да бъде само работодател или упълномощено от него компетентно длъжностно лице. В този смисъл фактът на издаване или липса на заповед за възстановяване е само едно доказателство по делото, а не самото престъпление. Още повече, в наказателнопроцесуален смисъл не се допуска предварително установена сила на доказателствата, съгласно чл. 14, ал. 2 от НПК.

В Решение № 12 от 23.02.2009 г. на ОС – Кърджали по гр.д. № 298 / 2008 г. се наблюдава стремеж за изчерпателно анализиране на спецификите по възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, отказът от което действие може да бъде основание за наказателна отговорност. Същото е потвърдено с Определение 836 от 21.07.2009 г. от ВКС.

Възстановяването на работа на незаконно уволнен работник или служител е съпътствано от редица предпоставки, правни и фактически действия. В цитираното съдено решение възстановеното лице изпълнява задължението си да заеме предишната си длъжност в срока по 345, ал. 1 от КТ.  Работодателят  го възстановява на същата длъжност, но му предлага допълнително споразумение, което обективира по ниско трудово възнаграждение.  Служителят отказва да подпише споразумението и след това не се явява на работа. Трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 от КТ. В същото време в трудовата му книжка основанието за прекратяване е чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ. Същият подава жалба за извършено престъпление по чл. 172, ал. 2 от НК, но прокуратурата постановява отказ от образуване на наказателно производство поради липса на престъпление.  От своя страна гражданският съд постановява в разглежданото решение, че промяната в трудовото възнаграждение не е релевантна към факта на възстановяване на незаконно уволнения. Спорна е логиката на този  извод. В процедурата по възстановяването излишно се разширява кръга на работодателската дискреция.  Размерът на трудовото възнаграждение е обективен елемент от трудовото правоотношение. Една от главните цели на работникът или служителят, който оспорва по съдебен ред уволнението си е именно възстановяването на основанието за получаване на конкретен размер на трудово възнаграждение.

            Работникът или служителят, по-слабата икономически страна в трудовото правоотношение, би трябвало да разчита на по-сериозни гаранции при процедурата по възстановяването му.  По днешната законодателна рамка, работодателят абсолютно законосъобразно може да препятства изпълнението на съдебното решение по смисъла на чл. 172, ал. 2 от НК –например, работодателят може да прекрати отново договора, непосредствено след възстановяването.  В този смисъл понасянето на наказателна отговорност по чл. 172, ал. 2 от НК се явява една правна възможност, мъчно установима.

            Важен практически и принципен проблем възниква и с размера на наказанието по чл. 172, ал. 2 от НК. Предвидената санкция е лишаване от свобода до три години. Де факто, изключително рядка ще бъде хипотезата, съответният субект на наказателна отговорност, длъжностно лице, да търпи ефективно предвидената наказателна санкция.  Длъжностното лице трябва да  е осъждано за престъпление от общ характер и да не е реабилитирано, съгласно чл.78А, ал.1, б.“Б“, във връзка с чл. 85 от НК. А такива случаи са правна екзотика, например когато работодателят не упражни правото си по чл. 330, ал. 1 от КТ и не прекрати договора с длъжностното лице,  задържано за изпълнение на присъда. Оказва се, че освобождаването от наказателна отговорност и замяната й с наказание парична глоба от 1000 до 5000 лева, съгласно чл. 78А, ал.1, б.“А“ и “Б“ от НК е почти безалтернативно. Накрая, подлежалият на наказателна репресия ще се окаже в привилегировано положение спрямо този на административно-наказателна, за едно и също деяние. Това очевидно несъвършенство в системата за защита на трудовите права на гражданите разкрива   спешна нужда от законодателни промени в посока предвиждане на по-висока  парична санкция за съставомерно поведение по чл. 172, ал. 2 от КТ, в сравнение с предвидената отговорност за неспазване на трудовото законодателство в чл. 414 от КТ. Очевидността от нуждата за оптимизиране на наказателноправната разпоредба не налага солидна аргументация. Достатъчно е да се посочи приматът на наказателната отговорност спрямо всички останали възможности за защита правата на гражданите.

Стефан Гайдарски – хоноруван асистент по трудово права в УНСС

Изображение – freepik

1. Александър Стойнов, „Наказателно право – особена част. Престъпления против правата на гражданите“, „Сиела“, С. 1997г. с. 210.
2. Костадин Лютов, „Правна мисъл“, Кн. 4, 1982 г. , „Нови положения в Наказателния кодекс“, 90-91 с.
3. Чл. 345, ал. 2 от КТ – Работник или служител, уволнен по чл. 330, ал.1 от КТ / Чл. 330, ал. 1 от КТ – Работодателят може да прекрати без предизвестие трудовия договор, когато работникът или служителят бъде задържан за изпълнение на присъда./, се възстановява на предишната работа по реда на предходната алинея въз основа на влязла в сила оправдателна присъда.
4. Васил Мръчков, „Контрол по спазване на трудовото законодателство  и отговорност за неговото неизпълнение. “ с. 225.
5. Задължение на работодателя по чл. 346 от КТ е да впише в трудовата книжка настъпилата промяна в обстоятелствата, въз основа на влязло в сила съдебно решение.
6. Александър Стойнов, „Наказателно право – особена част. Престъпления против правата на гражданите“, „Сиела“, С. 1997г. с. 210.
7. Васил Мръчков, „Контрол по спазване на трудовото законодателство  и отговорност за неговото неизпълнение. “ с. 227.
8. Важно е да се отграничи заповедта за отмяна на уволнението „по свой почин“, съгласно чл.344, ал.2 от КТ и заповедта, с която работодателят привежда в изпълнение съдебното решение.