Историческо значение и развитие на идеята за обществен договор

Общо учение за държавата, професор доктор Любомир Владикин | Историческо значение и развитие на идеята за обществен договор

§ 27. Историческо значение и развитие на идеята за обществен договор

Най-важната от старите теории за обосноваването или оправданието на държавата е договорната теория. Тя се състои в следното: преди да се основе държава, хората са живеели в естествено състояние, при което всеки индивид е бил напълно свободен и независим: всички са имали еднакви права върху всичко и „правото“ на всеки индивид се е простирало дотам, докъдето е стигала физическата му възможност да го осъществи. От това право на всички върху всичко възниква война на всички противи всички. За да се сложи край на това състояние, за да си осигурят на дело свободата и независимостта, индивидите се съгласяват помежду си да се организират така, че да си обезпечат по законен начин естествено дадената им свобода и независимост. Това съглашение е общественият договор, а тази организация е държавата.

Идеята за обществен договор е много стара: срещаме я още в класическата древност. През своята 23-вековна история тя е имала различни форми и значения, обаче в основата си е била винаги една и съща: човекът е центърът на обществото. Това е ядката на индивидуализма – едно голямо по замисъл и размах „направление на мисленето, чувстването и желанието, което е насочено към личността, взета като индивид”. Етичният индивидуализъм схваща човешката личност като самоцел, и в щастието и всестранното развитие на отделната личност вижда главната цел на живота. Политическият индивидуализъм схваща обществото и държавата като средства за постигане целите на индивида. Историческият индивидуализъм счита великата личност за главен творец на историческите събития. Икономическият индивидуализъм предоставя развитието и оформяването на стопанския живот на свободната индивидуална дейност. Педагогическиятиндивидуализъм поставя възпитателната работа върху особеностите на всеки отделен възпитаник. Социологическият индивидуализъм твърди, че обществените явления възникват от взаимните въздействия на индивидите“ (Х. Шмид). Винаги личността е логическият Prius, средоточието на целия обществен живот и неговата крайна цел. Върху тази тема ще се връщаме още много пъти в течение на курса. В този параграф ние набързо ще проследим развитието на идеята за обществения договор поради изключителната й важност, макар че за модерното държавознание тя добива значение едва през ХVII-ХVIII в. като част от системата на естественото право и намира най-висшия си завършек в политическата философия на Кант. Договорната теория обосновава държавата индивидуалистично. Тя обяви индивида първично свободен; надари го с вечни и неотнимаеми (от държавата) естествени права; прави го творец на държавата, която съществува по негова воля и за негово лично благо; и го остави господар на съдбините си: да се самоопределя и самоуправлява било пряко, било по делегация. Сборът от равноправните индивиди в една държава съставлява народа, който е едничкият източник на всяка политическа власт в държавата. Така логично се идва до учението за народния суверенитет. Двете английски революции завършиха с установяването на парламентарната монархия; а обявяването на северноамериканската независимост и особено Френската декларация за правата на човека и гражданина облякоха индивидуалистично-либералното обосноваване на държавата във формите на положително право. Принципите на тези декларации минаха в последващите конституции и така индивидуалистично-либералната идея за държавата се установи в демократично-парламентарна форма на управление. От началото на XIX в. до края на Световната война тази управителна форма господства в културния свят; а народите от Средна и ИзточнаЕвропа, които я нямаха в чистия й вид, се стремяха към нея като към благодатен идеал. Политическите партии се наричаха „либерални“ и „демократични“, за да подчертаят пред народа, че са възприели догмите на демолиберализма. Не би могло да се каже, че тези догми са били някъде приложени точно и пълно. Между теория и практика винаги е съществувала разлика, чиято амплитуда е зависела от духа на времето и условията на средата. Условията се влошиха особено много след Световната война и недостатъците на системата изпъкнаха по-рязко. Болшевишката революция от 1917 г. даде сигнал за бързо преустройство, което се насочи напред по различни пътища и с различна интензивност. Процесът още не е завършен, ние живеем в разгара му. За да се преустрои старата държава не само чрез факта на един преврат, но и в съзнанието на мислещия гражданин, е необходимо да се ревизира идеята за държавата, което значи политико-философски да се оборят индивидуализмът, либерализмът и субективизмът, за да се поставят върху техните пиедестали нови доктрини, обединяващи нови политически идеи и принципи. Преди да разгледаме тези нови кумири, налага се да проучим обосноваването на демократично-либералната държава, която господстваше век и половина и чието господство съвпадна по време с най-великите придобивки на човечеството във всички области на духовната и веществена култура. Демо-либералната държава даде и насади дълбоко в съзнанието на модерния гражданин трудно заменими институции, като лична свобода, правова държава, съдебни гаранции, самоопределение, частна собственост и пр. Поради тази особена историческа и догматична важност на договорната теория ние ще се спрем на нея малко по-подробно.

Софистите отрекоха светостта на съществуващите закони и обявиха, че човекът е мерило за всичко (παυιωυ χρηματωυ μετρουαυθροποξ”, Протагор). Държавата не е установена от боговете, а е съзнателно дело на хората, които, подтиквани от своя социален инстинкт и от разума си, са се самосъбрали и самообединили за своя лична полза. Човекът не е роден заради държавата, а той доброволно влиза в нея, защото личният интерес така му диктува. Държавата, според Протагор (480-411 пр. н.е.) е съюз, съзнателно създаден, за да се постигнат цели, недостижими с разединените сили на отделния индивид. По този повод Протагор разказва (вж. Платоновия „Протагорас“, гл. XI и XII), че когато боговете сътворявали живите същества, поръчали на Епиметей да им раздаде наличните средства за самозапазване: физическа сила, ловкост, бързина, дебела кожа, крила и пр. В бързината си Епиметей раздал на животните всичко и за човека не останало нищо. Лишен от средства за самозащита, човекът бил осъден на загиване. За да го спаси, Зевс вложил у него: чувство за право, справедливост, срам и социален инстинкт – благодарение на тях човекът могъл да се съюзява със себеподобните си и успешно да води борбата за съществуване. Протагор говори за κοσμοι και βεσμοι (ред и връзки), които са елементи на обществения договор. Още по-ясен е софистът Тразимах (в Платоновата „Република“), който по същия повод говори за νομοικαισυνθηκαι – закони и договори, и върху тях обосновава държавата. Той даже изказва една мисъл, която след 20 столетия се подема от Хобс, Лок и Русо. „Да вършиш неправди, казва Тразимах, е приятно нещо, но да търпиш неправди, е неприятно. Вредата от неправдите е по-голяма от ползата, която биха ни причинили. Ако хората взаимно си правят и понасят неправди, то онези от тях, които не могат да вършат неправди другиму, нито могат да възпрепятстват да им бъдат нанасяни такива, първи разбрали, че за тях ще бъде по-износно да се договорят συνθεσθαι.) с другите, нито да си правят, нито да търпят неправди. И така хората започнали да установяват закони и договори и да наричат добро и справедливо онова, което законът им определя“. Елементите на обществения договор са дадени. В трагедията „Сизиф“ един от героите описва онова естествено или преддържавно състояние, „когато животът на човека бил неорганизиран и звероподобен, подчинен само на грубата сила, когато нямало нито награда за доброто, нито наказание за злото“.

Епикурейците проповядват абсолютното право на личността. Съобразно с техния механично-атомичен светоглед те учат, че държавата е възникнала чрез договорно съюзяване на социалните атоми, т.е. на индивидите, които първоначално живеели разединени. Целта на договора е била да се запазят от взаимни неправди и вреди. И Аристотел приема, че целта на държавния съюз е да осигури на хората спокоен и щастлив живот, обаче произходът на самата държава не се отдава на съзнателен договор, а на естествено историческо развитие.

Римската юриспруденция си служи с идеята за обществения договор, за да помири привидната република с принципата, респ. върховенството на сената и народа с императорската власт. Чрез един Lex regia de imperio, сенатът узаконява възшествието на новия император. Според тълкуването на Улпиан и Гай, с този закон сенатът и народът прехвърлят върху принцепса своето право на върховно властване, което прехвърляне има договорен характер. (Улпиан: „Quod principi placuit, legis habet vigorem, utpote cum lege regia, quae de imperio ejus lata est. populus ei et in eum omne suum jus et potestatem conferat).

Библията доби всемирно значение чрез християнството, затова я отнасяме към Средновековието. Установяването на царя, който ще упражнява върховната държавна власт, става чрез два договора: между Бог-Йахве и царя и между царя и народа. Това се вижда от разказа на самата Библия, но през епохата на големите религиозни борби някои публицисти, например Юбер Ланге, са го развили в завършена теория, приспособена да служи на определени политически цели. Въпросът подробно е обяснен другаде¹, затова е излишно да го развиваме наново.

Цялата средновековна държава е била основана върху една сложна система от предимно двустранни договори. Установяването на новия монарх е било свързано с взаимни клетвени обещания между него и велможите; дори някои места от коронационната церемония имат характер тъкмо на договор ². Остатък от него е сегашното полагане на клетва върху конституцията пред н(Народното събрание. Отношенията между монарха-сюзерен и васалите или болярите изобщо (служби и привилегии срещу вярност и военна помощ) се считаха основани върху договор. Не само юридически, но и чисто теоретично, държавната власт се е обосновавала договорно, обаче целите са били грубо политически: да се отслаби кралската власт и светската държава изобщо, като се внуши на християнските маси, че монархът е свързан с народа чрез договор, че е длъжен да изпълнява договорните условия (добро и справедливо управление), което значи, че народът има право да контролира (например чрез църквата) делата на своя крал и ако ги намери противни на договора, да оттегли доверието си и да откаже да му се подчинява (например св. Тома Аквински, по-силно: монархомахите). Обаче църковните публицисти не развиваха докрай идеята за обществения договор, защото щеше да ги доведе до заключението, че човекът като индивид е напълно свободен да определя управлението на държавата си; а църквата съвсем не желаеше пълното освобождение на личността – тя искаше да я освободи само от властта на краля, за да я подчини изцяло на себе си. Вън от това, държавата е създадена по Божия воля, следователно изключено е да са я създали човеците чрез свободно споразумение или договор. Пътят към логическия завършек на индивидуалната свобода и независимост беше разчистен от реформацията, която пробуди духовете към по-свободно мислене и подготви знаменитата Школа на естественото право.

Английските конгреционалисти (пуританска секта) още преди Хобс установиха, че религиозните общини се основават „чрез свободен договор с Бога“, както се изразява Роберт Броун в една своя книга от 1582 г. Разликата между Броун и монархомахите е тази, че според него договорът се сключва между християните помежду им пред Бога, а според тях – между народа и монарха. Browne изрично казва, че той съзнателно предава своето учение за църковното устройство в обща форма, „за да може да се приспособи и към държавата“. Много се цитира договорът, който пуританите-преселници сключили помежду си през 1620 г. върху борда на „Mayflower“, на път за Америка, и се задължили пред Бога, че там ще основат колония-държава със справедливи и полезни закони, на които всички ще се подчиняват доброволно; „договорът“ действително бил осъществен. Това черковно учение, което е влияло върху Хобс и Лок, е намерило своя най-добър теоретик в Ричард Хукер, чийто трактат върху законите на църковното управление е излязъл в 1594 г., т.е. 48 години преди „De cive“ на Томас Хобс.

В учението за естественото право особено място заема общественият договор, който предполага едно преддържавно status naturalis, в което индивидите са живели напълно свободни и независими, т.е. надарени от самата природа с естествени права (тях именно Декларацията от 1789 г. обхваща под термина „droit de l’homme“). Това учение подготви падането на монархическия абсолютизъм и възшествието на народното самоуправление. „Естественото право“ по същината си е старо колкото правното съзнание: то е онова „интуитивно право“, което се оформя като справедливо, най-добро, най-целесъобразно право, което обикновено се противопоставя на положителното право с цел да го поправи или отрече. То може да се схване като идеално право, като израз на етично-правния радикализъм и в този смисъл е революционно, насочено към непрестанно усъвършенстване на действащото право и на съществуващия държавен строй. В този смисъл естественото право е вечно; то никога не изчезва от човешкото съзнание, само интензивитетът и формите му се менят. Началото му се намира още в класическата древност. Аристотел в своята “Етика” прави разлика между природен и човешки закон, които невинаги се покриват: природният закон трябва да служи за изправяне недостатъците на човешките закони, а това поправяне съставлява същината на справедливостта. Римляните не можаха добре да схванат дълбокия етично-философски смисъл на естественото право, смесиха го с нравствената норма и го направиха общодействащо за всички люде, роби и животни. Улпиан, като казва, че за цивилното право хората са pro nullis, веднага добавя: non tamen et jure naturali, quia quod ad jus naturale attinet omnes homines aequales sunt. (Girard. 106). Школата зае от римляните заглавието, но не и съдържанието. През средните векове теологията превърна естественото право в едно jus divinum. То отново взе да се възвръща към класическото си съдържание през Реформацията. Но същинското естествено право, това, което представлява завършена система и има голямо политико-правно значение за държавната наука, се оформи през XVII и XVIII век, епохата на рационализма – и затова се характеризира като рационалистично изобщо. Естественото право не е нито историческо (органически възникнало), нито позитивно създадено по законодателен ред. „То никъде не е написано, казва Лок, и може да се намери само в душата на човека.“ То е логически изведено от самата природа на човека, или от разума, от човешкия или божествения разум. Затова то стои над времето и пространството, т.е. има еднакво действие върху човека, безразлично в коя културна епоха живее, на кой народ и държава принадлежи. Всевластието на тези норми Шилер сравни с вечността на звездите, а един знаменит навремето си рационалист, Mirabaud (1761 г.), твърди, че нормите на естественото право „Soint immuables, universelles, irreformables, faites pour régler en tous lieux, en tout temps le sort de la racehumaine“! Тъкмо в тази всеобщност се крие смъртният недостатък на естественото право. Историческата, а след нея и юридическата школа, го отхвърлиха напълно – на всеобщото историзмът противопостави националното, а правните позитивисти обявиха, че право е само положителното право, всичко останало е философия, етика, политика и пр. и е метаюридическо. Напоследък се отбелязва едно значително възраждане на естественото право в лицето на Щамлер, Дел Вечио и др. За основател на естественоправната школа се счита Хуго Гроций (+1645); след него: Томас Хобс (+1679), Самуел Пуфендорф (+1694), Кристиан Томазий (+1728), Кристиан Волф (+1754), Емерих Вател (+1767), Барух-Бенедикт Спиноза (+1677), Джон Лок (+1704), Жан-Жак Русо (+1778). За ограничената задача, която сме си поставили, най-интересни са Хобс, Лок и Русо, и на тях само ще се спрем малко повече.

§ 28. Договорната теория на Томас Хобс

Теорията на обществения договор, като обоснование на модерната демократична държава, започва с Томас Хобс (или по латински, на който език е писал съчиненията си: Хобес). Неговият живот (1588-1679) обхваща онзи бурен и съдбоносен за Англия и човечеството период, когато монархическиятабсолютизъм трябва да отстъпи мястото си на народовластието. Хобс отрано бил убеден, че само монархизмът може да осигури на държавите мирно и спокойно развитие, и затова се опитал да го съгласува с новите политико-философски идеи, бляскаво изнесени от Хуго Гроций. Убийството на веротърпимия френски крал Хенрих ІVот йезуита Равайак дълбоко отвратило Хобс от религиозния фанатизъм. Науката бе окончателно отделена от теологията (Хобс лично се запознал с Декарт и Галилей през пътуването си във Франция и Италия) и рационализмът е бил в бърз възход. Не черковните догми, а човешкият разум станал извор на познанието. Монархията, а заедно с нея и държавата, не бива вече да се основава върху старото jus divinum, а върху новото jus naturale.

Хобс различава два вида държави: естествена държава, възникнала исторически, основаваща се на установени силови отношения, и рационална държава (civitas institutiva), която е изкуствено и съзнателно човешко дело – да се проследи нейното възникване и обоснование, значи да се опознае самата същност надържавата изобщо. Тъкмо това се опитва да направи Хобс в двата си забележителни трактата: Elementa philosophica de cive, 1642, и Leviathan sive de materia, forma et potestate civitatis ecclesiasticae et civilis, 1651³, Bürger, изд. F. Meiner. Leipzig Самият факт, че авторът отделя историческата от рационалната държава, ясно показва, че целта му е да обоснове държавата, да теоретизира върху нейната същност, а не да ни изложи емпиричното й възникване.

Хобс изхожда от едно естествено състояние, в което човекът се явява такъв, какъвто е по природа: освободен от всичко изкуствено, което общественият живот е наслоил в духа и отношенията му. Целта на този постулат е да се абсолютизира индивидът, за да се види по-ясно какво е и какво трябва да бъде отношението му към държавата. Чрез този метод ще може да се установи доколко дадена форма на управление, като отношение между индивид и държава, отговаря или противоречи на човешката природа и на ония общи и вечни начала, които разумът установява. Съпоставянето изяснява недостатъците на съществуващата държава и сочи пътя на преустройството й. Изработва се една нова идея за държавата и се търси осъществяването й в нова форма на организация и управление.

В естественото състояние всички индивиди са напълно свободни и равни. Всеки един има абсолютно „право“ върху всичко, а осъществяването на това право зависи само от фактическата сила, с която индивидът разполага. Естественото правно равенство води към война на всички против всички, bellum omnium contra omnes, защото, когато двама искат една и съща вещ, те естествено стават врагове. Щом всички индивиди имат еднакво право върху всички неща, jus in omnia, то всички ще желаят едновременно да притежават множество общи неща, следователно всички стават врагове помежду си. Хората съзнали, че войната на всички против всички, която всеки води уж за самозапазване, в действителност заплашва съществуването на всеки един, даже и на силните, защото и слабият може да придобие надмощие чрез хитрост или измама. Зародило се желание да се премахне това естествено състояние, т.е. да се мине към някаква организация. Как именно се е породило това желание, което е първият стремеж към държавност? Неговите основни мотиви се крият в природата на човека. Усещанията, разсъждава Хобс, са единствените средства за човешко познание: приятните усещания извикват у човека желание и той се стреми към тях, а избягва неприятните усещания; приятното и полезното човекът нарича добро, а неприятното и вредното нарича зло; абсолютно благо няма, всичко е относително. Най-голямото благо е да запазим съществуването си, а най-голямото зло е смъртта. Да избягваме злото и да се стремим към доброто е естествена необходимост, а необходимото не може да бъде противно на разума. Всичко разумно е справедливо и законно, следователно то е субективно естествено право, защото правото е свободата на всеки индивид да се ползва от своите способности, съобразно с разума. Основата на естественото право е абсолютното право на индивида да запази съществуването си. С какви средства? С всички средства, защото всеки има неограничено jus in omnia. Всеки сам е съдия на средствата, а мярката за право е личната полза. Няма нито справедливо, нито неправда, ни мое, ни твое. Силата и хитростта свободно се проявяват, защото справедливост и неправда не са качества на човека като човек, а на човека като гражданин, т.е. духовно качество, което се създава в държавното състояние, а не телесно. Какво важи на естествения човек да каже: това е мое, когато всеки друг, със същото право, може да повтори същото? Какво ми важи. че за самоотбрана и нападение мога да употребя всички средства, когато и другите могат да сторят същото към мене? И ето, човекът идва логично до заключението, че на всеобщата война трябва да се тури край, защото естественият закон за самозапазване ни повелява да искаме мир: „prima et fundamentalis lex naturae est, quarendam esse pacem, ubi potest; ubi non potest, querenda esse belli auxilia“.

Как ще се осъществи този мир? Като се премахне основната причина на всеобщата война – абсолютното право на всеки индивид върху всичко, субективното jus in omnia. Индивидът доброволно отстъпва на другите себеподобни част от своите jura in omnia; отстъпката е всеобща и взаимна, защото иначе би излязло, че който отстъпва, се отдава под властта на другите. Това отстъпване и прехвърляне на част от индивидуалните права се извършва посредством взаимно съглашение между първично-свободните индивиди, което именно е общественият договор. От този договор произлиза държавата и се обосновава върху него по следния начин: понеже групирането на едно множество индивиди все пак не може да осигури продължителен мир, стигнало се до мисълта да се употреби като средство единната воля. Тя обаче може да се осъществи „ако индивидите подчинят своите воли на волята на едного, т.е. на един човек или на едно събрание, по такъв начин, че тази единична воля да действа за волите на всички индивиди, когато има да решава нещо необходимо за общия мир. Това подчинение на всички под волята на един човек или едно събрание се осъществява, когато всеки един чрез договор се задължи пред всички други, че няма да се съпротивлява на волята на оногова, комуто се е подчинил. Това се нарича съюз (unio) или единство. Като воля на събранието се счита волята на болшинството от лицата, които го съставляват. Така образуваното единство е държавата (civitas), или гражданското общество, или гражданската личност… Държавата трябва да се дефинира като една личност, чиято воля, по силата на договора, сключен между множество хора, се счита за воля на всички тях, и която може да разполага със силите и имуществото на отделните индивиди за общия мир и защита – „Persona una, cujus voluntas ех pactis plurium hominum, pro voluntate habenda est ipsorum omnium. (De cive, V). Характерното за Хобс е, че общественият „договор, чрез който индивидът прехвърля върху държавата всичките си права“, не се сключва между народа и краля, а само между съставляващите народа индивиди, което значи, че кралят не е страна в договора и не се счита обвързан от него! С други думи, при поемане на управлението монархът не е поел условията на договора, следователно не е мандатьор на народа и не е отговорен пред него. Като се прибави, че индивидите с договора са предали на краля правата си веднъж завинаги, безвъзвратно, обещавайки да не оказват съпротива на волята му – философско-рационалистичното обосноваване на монаршеския абсолютизъм и на абсолютичната държава изобщо, е дадено. Хобс има и един славянски последовател, това е Теофан Прокопович, съвременник и юрисконсулт на Петър Велики.

Хобс не обосновава държавната власт върху божественото право, нито върху патриархалното или силовото начало, а върху естественото право, което на първо място изтъква абсолютно свободния индивид. Като такъв индивидът може да разполага и със свободата си, която по договора прехвърля върху краля (затова Русо така настойчиво повтаря, че естествените права са неотчуждаеми!). Макар че държавната и кралската власт се образуват и обосновават върху първоначално свободната воля на индивида-народ, все пак Хобс е много далече от идеята за народния суверенитет. Множеството от свободни индивиди не е суверенно, докато не се обедини в единна persona civilis; защото множеството в естественото състояние, т.е. преди образуването на държавата, не може нищо да извърши като колективитет, тъй като е механичен сбор от множество отделни единици („quot homines, tot actiones“). Суверенитетът е качество на единството, сиреч на обединеното в държава множество, затова трябва да се подчертае, че суверенни са само държавата и монархът, който я олицетворява.

В основата на Хобсовата договорна теория стои постулатьт bellum omnium contra omnes. За да го направи по-убедителен, Хобс се заема да отхвърли Аристотеловото твърдение, че човекът е социално същество. „Тази аксиома, казва Хобс в De cive IV, въпреки широкото й разпространение, е погрешна; тя е заблуждение, което произлиза от едно повърхностно наблюдение над човешката природа. Човекът по природа търси обществото на другите не заради самата дружба, а за да извлече от нея почести и полза. Всеки човек по природа се стреми, доколкото страхът не го въздържа, към властване над другите, а не къмсдружаване с тях. Затова трябва да се признае, че произходът на всички големи и трайни човешки съюзи се корени не във взаимната обич, а във взаимния страх. Основанието на взаимното опасение между хората лежи отчасти в естественото им равенство, отчасти в желанието им да си причиняват един другиму злини.“ Естествено равенство значи всеки да върши на другите каквото си иска, следователно и пакост; само премахването на това естествено равенство може да установи ред, справедливост и сигурност, а това се постига чрез държавата, установяваща „неравенство“, т.е. йерархия в заповядване и подчиняване. Човекът по природа е егоист и търси доброто само за себе си – махнете от него наслоенията на културата и корекциите на възпитанието и ще видите, че homo homini lupus est. Ако човекът по природа обича себеподобните, как би се обяснило, пита Хобс, че човек обича другите нееднакво? Защо предпочита обществото на ония, от които очаква повече облаги и почести? Защо, когато тръгваме на път, взимаме оръжие, а преди да заспим, заключваме вратата? Какво мнение имаме дори за най-близките си, когато държим вещите си грижливо заключени? Отговорът е, че човек се бои от човека като от враг. Вярно е, че никой не може да живее сам; не само детето, но и възрастният има нужда от сътрудничеството на другите, обаче трябва да се отстраняват заблужденията и да се признае, че индивидът се сдружава със себеподобните си не от вродена любов към тях, а от личен интерес, че не взаимното другарство, а взаимното опасение създава трайните съюзи, особено най-трайният и най-съвършеният от всички – държавата.

Втората грижа на Хобс, с цел да затвърди теорията си, е да докаже, че общественият договор не противоречи на естествения закон. Преди всичко трябва да се прави разлика между естествено право и естествен закон. Естественото право е свободата на индивида да се ползва от силата си и от всички средства, за да удовлетвори желанията си и да се самозапазва. Естественият закон е правилото, чрез което индивидът си забранява да извършва всичко, което е в негова вреда. Законът е ограничението на правото в естественото състояние, т.е. преди държавата („lex vinculum, jus libertas“). Естественият закон е правилото или заповедта на здравия разум за онова, което трябва да избягваме или към което трябва да се стремим. Първата заповед на естествения закон е да се стремим към мир: pax quareneda est; втората – да се откажем от пълното си право върху всичко: jus in omnia: третата – да спазваме взаимните си обещания: pactis standum. Ето как общественият договор се съгласува с естествения закон.

Да се прави обстойна критика на Хобсовото учение тук е излишно. Критиката се оформя от само себе си, щом съпоставим това учение с другите от настоящата глава. Неуместна е забележката на Гумплович (Gesch. der Staatsth. 199), че предполагаемата война всички против всички е социологично недопустима, защото даже вълците не се ядат помежду си. Хобс говори за чистата от културно влияние човешка природа, а в тази област на етична оценка даже експерименталните науки дават противоречиви заключения. Силата и значението на теорията лежи не в нейната обективна истинност, а в политическото й влияние върху съвременниците и върху голямото държавно преустройство от онази епоха, с което модерната държава има пряка връзка. Авторитетът на Хобс не можа да спаси абсолютната монархия (от него и самите Стюарт не са били доволни, защото е заменил скъпото им jus divinum с опасното jus naturale), но неговото учение става изходна основа за ученията на Джон Лок, Монтескьо и Русо, които обосноваха, с помощта на договорната теория, конституционно-ограничената монархия, респ. демократичната република, или народовластието изобщо, и с това подготвиха най-важния завой в теорията на държавното управление от класическата древност до днес.

§ 29. Договорната теория на Джон Лок

John Locke (1632-1704), подобно на Хобс, е философ, но, увлечен от бурните събития, на които е съвременник, е написал и един бележит политически трактат, твърде тенденциозен, с предварително определена политическа цел, но на философска основа и във формата на философски съчинения (такива трактати ние наричаме общо „политико-философски“), а именно „Two treatises of government, 1689.⁴ Докато Хобс осъжда революцията и защитава абсолютната монархия на Стюартите, Лок теоретично оправдава делата и на двете английски революции и обосновава идването на новия крал Вилхелм Орански, който се възцарява в 1869 г., когато е обнародван и трактатът. Със средствата на естественото право Джон Лок поддържа обратното на Хобс становище: народен суверенитет, правото на народа да си избира краля, ограничена монархия и господство на парламента. По какъв начин Лок бе построил договорната теория, та да може чрез нейния авторитет да обоснове своите нови схващания за устройството и управлението на държавата?

И Лок излиза от класическото естествено състояние, но го постулира по своему. „То е състояние на пълна свобода, казва той, в което всеки индивид може да върши всичко каквото пожелае, без да взима желанието на другите и независимо от всяка чужда воля… То е състояние и на равенство. Никой не притежава повече власт от другия… Обаче това естествено състояние на пълна свобода и равенство не е състояние на пълна необузданост. Индивидът има необходимата свобода да разполага с личността и с имота си, но той няма нито свободата, нито правото да се самоунищожи или да причинява вреда на другите… Защото в естественото състояние господства естественият закон, комуто всеки е подчинен. Разумът, който именно е естественият закон, учи всички люде, желаещи да се вслушат в него, че те всички са равни и независими едни от други, че никой не бива да засяга живота, здравето, свободата, имота на другия. Защото всички люде са създадени от един всемогъщ и безкрайно мъдър Творец“.

Естественото състояние е отношението, което съществува между индивидите като човеци, т.е. когато още няма ни държава, ни граждански закони, и хората живеят съобразно с разума, съобразно с естествения закон.⁵ Разумът учи индивидите да остават свободни и равни, като зачитат един другиму свободата и равенството, т.е. като не се унищожават и поробват взаимно. Естественият закон е конкретно проявление на Разума, диктуващ съвършени етични норми, които са правили човека щастлив и които, като естествено право, предшестват всички държавни закони, стоят по-горе от тях и служат за мерило на тяхната целесъобразност и справедливост. Естественото състояние не е война на всички против всички. Едното е мислимо без другото. И онова, което създава войната, е тъкмо насилието върху естествения закон, нарушението на нравствения ред, а то е възможно както в естественото, така и в държавното състояние.

И нормите на естествения закон си имат санкция: разумът и отмъщението. Но тази санкция невинаги е сигурна, тъй като всеки може свободно да наказва нарушителите, а нарушителите могат свободно и с всички средства да се съпротивляват, което пък води към война и взаимно унищожение. Необходимо е билода се установи една власт, която да разрешава споровете, една воля, на която всички индивиди да се подчиняват. Тази нужда е подтикнала хората да напуснат естественото състояние и да се организират в държава. „Всички люде, разсъждава Лок, бидейки пълновластни като крале, бидейки абсолютно равни помежду си, в болшинството си са малко склонни да спазват справедливостта, вследствие на което ползването на благата е било недостатъчно осигурено и спокойно. Това именно е заставило хората да напуснат състоянието, което въпреки всичката си свобода е пълно със страх и опасности. И затова хората не без основание се съгласяват на общежитие и търсят да се съюзят с ония люде, които са се сплотили или имат намерение да се сплотят с цел да образуват едно тяло за взаимно осигуряване на живота, свободата и имота – три неща, които аз наричам съвкупно: собственост.“

Лок не се съмнява, че държавата се е образувала чрез обществен договор, защото индивидите в естествено състояние са напълно свободни и равни, което значи, че ограничението на свободата и равенството им, с цел да се подчинят на един принудителен държавен ред, може да стане само с тяхното доброволно съгласие. Формата за установяване на съгласие е договорът. Не само за образуването, но и за самото съществуване на държавата е необходимо съгласието на съставляващите я индивиди, което може да бъде изрично или мълчаливо. Съгласието се смята дадено, когато индивидът се ползва от законите на държавата, търси нейната защита и се подчинява на волята й.

Джон Лок установи едно начало, което стана основно в модерната държава: той подчини индивида на болшинството. „Чрез едно договорно съюзяване, казва самият автор, възниква гражданското общество (противоположно на естественото общество, т.е. държавата – м.б.), в което болшинството има правото да решава и да действа.“ И по този повод той обосновава монархията така: „Открай време всички народи са имали крале, защото народите са ги избирали с вишегласие и са им прехвърляли суверенните си права, тъй като тази форма на управление, монархията, се е показала най-целесъобразна. Понеже суверенният народ избира своя крал, т.е. понеже държавата се основава върху договор, съдържащ условия за добро и справедливо управление, то „народът има силата и правото да го свали от престола, щом не е оправдал надеждите му или е извършил деяния, противни на народните интереси… Тогава народът отново добива предишната си абсолютна свобода и може по своя воля да си избере друг крал… Същото е и когато народът прехвърли суверенитета си върху едно събрание… Защото народът завинаги запазва свободата си да се освободи от една власт и да си учреди друга“. Тези мисли, имащи формата на абсолютни политико-философски принципи, отговарят напълно на събитията, които именитият автор, емигрант при Стюартите и почетен чиновник при новия крал, е искал да обоснове и оправдае – с други думи, английският народ е имал право да свали Стюартите, защото са го управлявали лошо, и да си избере друг крал, в случая Вилхелм Орански! Обаче въпреки своята предвзетост, тези мисли на Джон Лок долавят общото в частното и, осветени от английската практика, добиват значението на обективно политико-философско учение за ограничената монархия, основана върху принципа на народния суверенитет.

Според Хобс, първично-свободните индивиди доброволно прехвърляха върху краля своите суверенни права, но безусловно и безвъзвратно, което обосноваваше абсолютната монархия: вечна и неотговорна. Джон Лок, напротив, постулира, че „Народът винаги запазва върховната държавна власт, макар че невинаги я упражнява; защото, ако управляващите лица постоянно се придържат в поставените им от договора рамки и вършат само онова, което общото благо изисква, то народът няма нужда да туря в действие своята върховна сила. Но щом правителството потъпче основните закони, върху които то самото се основава, суверенитетът на народа отново влиза в действие, за да прекрати злото“. Тези мисли, както и следващите, се усвоиха и доразработиха от Монтескьо и Русо и се санкционираха от Великата френска революция.

Обосновал монархията като форма на държавата, Лок обосновава и нейното ограничаване: в доброто старо време царете управлявали добре и народът бил доволен, „но когато (разбирай епохата на старите Стюарти! – м.б.) кралете, поради честолюбие, разточителство и алчност, все повече и повече увеличаваха властта си, народът се принуди да потърси средства, за да ограничи всевластието на монарсите си“. Най-важните от тия средства са две: разделение на властите и въздигането на „законодателната власт като най-висша и суверенна сила в държавата“. Защото, разсъждава Лок, „този, който може да издава задължителни закони за другите, може и да заповядва“, да наказва нарушителите и да прехвърля държавната власт върху другиго, т.е. да бъде най-висшият орган в държавата след народа и да го представлява, да действа вместо него. Понеже човекът по природа е слаб да противостои на страстите си и може да вложи в създаваните от него закони неща, полезни за него и приближените му, но вредни за народа, то „в добре устроените държави, където общото благо стои над всичко, законодателната власт се поверява на повече лица или на едно събрание… Щом събранието се разпусне, всеки негов член е длъжен да се подчинява на законите – а това е едно силно средство да се накара законодателят, когато твори закони, да има предвид само общото благо“. Сиреч, законите са задължителни и за своите създатели. Законодател да не бъде неприкосновеният крал със своя частен съвет, а едно по-многолюдно събрание, което „не може да отстъпва другиму законодателните си функции“. По този начин Джон Лок начерта пътя и стана пръв теоретик на новосъздаващата се конституционно-парламентарна монархия. Нейното обосноваване е такова и на самата държава.

§ 30. Общественият договор според Русо и Кант

Jean-Jeaques Rousseau (1712-1778) принадлежи към групата Гроций-Хобс-Спиноза-Лок, но той използва същите средства и методи по такъв начин, че построи своя отделна теория и стигна до други заключения. Също като своите предшественици, Русо взе човека, надарен от природата с естествени права, но за разлика от тях обяви тези права за неотчуждаеми и по този начин обоснова пълното народовластие (народен суверенитет, самоуправление, пряка демокрация и република). Учението и името на Русо са тясно свързани с държавното преустройство на Великата френска революция и оттам добиха всеобщо теоретично и приложно значение за общата държавноправна наука.

Русо си служи с учението за произхода на държавата само като с методично средство, за да ни покаже по какъв начин би трябвало да се устрои държавата, та да отговаря на изискванията на разума. Русо обосновава не историческата, а разумната държава и с това открива пътя към преустройството на съществуващата. „Човекът е роден свободен, а навсякъде е във вериги. Как е станала тази промяна?“, пита се авторът на Contrat social, т.е. какво е било държавното устройство, та свободният по рождение индивид да бъде заробен? И си отговаря: „Не знам. Но какво може да узакони тази промяна? Вярвам, че на този въпрос мога да отговоря.“. В течение на изложението си, особено в по-раншните си трудове, Русо често пъти говори като за исторически събития или процеси. Макар че те са методично-предполагаеми, уместна е бележката на Пол Жане (II. 425), че Русо, като обяснява как работите са се развили, иска да ни покаже, как щяха да се развият, ако държавите биха се обосновали върху принципите на разума.

Човекът, за когото Русо говори, е абстрактният човек, взет като вид, независимо от особеностите на времето и мястото, също както и принципите на Русо, съставляващи основата на неговото политическо (публично) право са абстрактни и всеобщо действащи – тъкмо в духа на естественото право на политическата философия.

И Русо взима за изходна основа естественото състояние, (état de nature) но за разлика от своите предшественици, го счита за състояние на идилично блаженство. За него той по-подробно говори в своята „Discours sur l’origine et les fondements de l’inégalitéparmi les hommes“ от 1753 г., като започва с онова много далечно време, когато „дивият човек се е скитал из горите без производство, без език, без дом, без война и съюзи, без никаква нужда от себеподобните, но и без никакво желание да им вреди… В това истинско естествено състояние даже природното неравенство няма онова значение, което му отдават някои автори“. Значението на природното неравенство расте заедно с развитието на обществото и особено на държавата. „Първият човек, който е заградил един къс земя и е казал: това е мое!, и е намерил хора, достатъчно наивни да му повярват, е бил първият основател на гражданското общество“ (societe civile, държавата). Но създаването на държавата е било неизбежно вследствие естественото развитие на човешкия род. Свободното доставяне на храна и жилище се затруднявало заедно с умножението на хората; засилила се борбата за съществуване, ако не със себеподобните, то поне с природата, нуждата от съединяване на индивидуалните сили довела до първите обществени връзки. Заседналият живот, семейството, земеделието, изнамирането на металите – основа на държавата, но и на неравенството, т.е. изгубването на първичните свобода и равенство, се узаконило и утвърдило.

И Русо идва до идеята за преддържавната всеобща и постоянна война, но не за това, че човекът по природа е егоист и зъл (Хобс), нито защото е бил нарушен нравственият закон (Лок), а защото естественото равенство между човешките индивиди е било сменено от материалното неравенство. Вследствие установяването на частната собственост у богатите се явило желание да владеят бедните и да ги използват за свои интереси. Съперничество, гордост, презрение, завист и омраза изместили в душата на човека неговото вродено милосърдие, „от което произтичат всички обществени добродетели“. Първобитният човек е бил милосърден, добър, и повече е гледал да се запази от злото, отколкото да прави зло на другите. В естественото състояние милосърдието е замествало законите – хората са живели щастливо сред природата и не са имали нужда от държава. Но създаденото от частната собственост неравенство коренно изменило положението. „Най-богатите и най-бедните, казва Русо, си създаваха от своята сила, или от своите нужди, един вид право над чуждото имущество. Нарушеното равенство е било последвано от страшно безредие. Заграбванията на богатите, разбойничеството на бедните и необузданите страсти на всички, задушавайки естественото милосърдие и още слабия глас на справедливостта, направиха хората алчни, суетни и зли. Между правото на първия завоевател и правото на по-силния постоянно изниквали спорове, които свършвали с борби й убийства. Зараждащото се човешко общество се превърнало в поле на най-ужасното състояние на война: човешкият род, покварен и отчаян, не е могъл вече да се върне назад, нито да се откаже от печалните придобивки на културата, и сам се изправил пред собствената си гибел… Не е възможно хората да не са размислили най-после върху това тъй нещастно положение. Богатите най-напред са съзнали колко неблагоприятна за тях е постоянната война. Те разбрали, че придобитото със сила може да им бъде отнето чрез насилие и те няма да имат основание да се потъжат”.Тогава на богатите хрумнал „най-хитроумният проект, който някога е осенил човешкия разум“, а именно: да употребят в своя полза силите тъкмо на онези, които ги нападат, и от свои врагове да ги направят свои защитници. Възползвали се от обстоятелството, че в онова състояние на постоянна война никой не е имал сигурност, ни богатият за имота си, ни бедният за своето съществуване, богатите казали на всички: „Нека се обединим, за да запазим от угнетение слабите, да обуздаем властолюбивите и да осигурим всекиму неговото… Вместо да насочваме силите си срещу самите нас, нека ги обединим в една върховна власт, която да ни управлява според мъдри закони, която да покровителства и брани всички членове на сдружението, да отблъсква общите врагове и да ни държи във вечно съгласие“. „Такова е било, заключава авторът на „Трактат върху неравенството“, или трябва да е било, произхождението на държавата и законите“.

Влиянието на досега изложените мисли по този предмет върху Русо е явно. Той смесва метафизичния проблем за произхода на държавната идея, като идея на разума, с историко-социологичния въпрос за възникването на емпиричната държава. Уговорки като току-що споменатата (“telle fut ou dut être l’origine de la société“) не липсват в трактата, но те не изглаждат липсата на методична чистота. Тук Русо доразвива основната мисъл на първата си Дижонска теза, че културата не е направила човечеството по-щастливо. Много по-дълбок и по-оригинален Русо ни се явява в своето незавършено, тук-там неясно или противоречиво, но блестящо по идеи и диалектика съчинение: „Du contral social ou principes du droit politique“, 1762 г.

Предпоставката е, че в естественото състояние хората са били стигнали дотам в борбата си едни срещу други, че са рискували взаимно да се унищожат, ако не променят начина на живота си, ако не се споразумеят и съюзят с цел да образуват една обща сила-покровителка. Но силата и свободата на всеки индивид са му дадени от природата, за да запази съществуването си – как да се лиши от тях, без да пренебрегне задължението към самия себе си: да се грижи за живота и благополучието си? Ето основната проблема между индивида и колективитета, която общественият договор трябва да разреши.

Хуго Гроций мислеше, че щом един индивид може да отчужди свободата си и да стане роб на един господар, защо един народ да не може да отчужди своята свобода и да стане поданик на един монарх? Томас Хобс отиваше по-далеко: господарят (респ. кралят) не може да извърши неправда към своя роб (или народ), защото този му е подчинил волята си напълно, което значи, че господарят винаги действа със съгласието на своя роб, че робът е винаги готов да приеме и одобри действията на господаря си. Един софизъм: волята на народа се съдържа във волята на монарха, затова действията на краля се презюмират действия на самия народ. Джон Лок подчини индивида на болшинството. Русо е първият, който ясно установява, че свободата на човека е неотчуждаема: „Да се откажеш от свободата си, пише той (Contrat,liv. I), значи да се откажеш от качеството си на човек… Никакво обезщетение не може да компенсира загубата й. Едно такова отказване е несъвместимо с човешката природа“… Обаче всяко съюзяване логично предполага известно подчинение, т.е. загубване на част от личната свобода. Как да се помирят двете противоположни тези? Именно това Русо търси и се стреми да намери: „една форма на съюзяване, която с всичката обща сила да защитава и покровителства личността и благата на всеки съюзен член и чрез която всеки индивид, съюзявайки се с всички други, ще се подчинява сам на себе си и ще остане толкова свободен, колкото е бил и преди“. Това съюзяване се извършва именно с обществения договор. Условията на договора трябва да се спазват най-точно, защото дори най-малкото им нарушение го унищожава и договарящите се индивиди автоматично се връщат към предишната си естествена свобода. Най-важното условие е, че всеки индивид се отдава напълно („l’alienation totale) на общността. Това отдаване, като се извършва „без никаква резерва, съюзът е до съвършенство пълен, и никой член няма нищо особено да иска“, т.е. не си е запазил никакви особени права и привилегии.

Тъкмо това място се напада най-силно от критиците на Русо, които го обвиняват, че той е пожертвал индивида на общността, на държавата или на нацията. Ние не можем да се съгласим с това мнение. Русо не жертва индивида, напротив, търси да му осигури личните права чрез силата на един съюз. Той знае, че съюз неизбежно значи организация, власт, йерархия и подчинение. И именно за да премахне, до колкото е възможно, властването на човек върху човека, Русо измисля един съюз на пълно равенство: всички еднакво се отдават на общността и понеже това отдаване (отказване от първичната свобода) е абсолютно еднакво за всички, никой индивид няма власт повече от другите, следователно, никоя индивидуална воля не може да бъде по-горна от волите на всички останали. „Всеки един, отдавайки се напълно, условието е еднакво за всички и никой няма интерес да го направи тежко за другите“, защото и той ще попадне под същата тежест. С това се осъществява абсолютното нормално равенство. А личната свобода? И тя е спасена, защото „всеки индивид, отдавайки се на всички други, не се отдава никому – chacun se donnant á tous ne se donne á personne „! Тази именно е централната мисъл, към която се свеждат всички останали мисли и построения. Индивидът е спасен от властта, евентуално от тиранията, на друг индивид, а това е най-важното: да се отстрани заробването на свободния човек от друг човек, безразлично дали е господар или монарх. Обаче съюз значи заповядване и подчинение. Заповедник-суверен е съюзът като цяло. Нему ли е отдаден индивидът, и то безрезервно? По логична необходимост, да. Но този съюз не се управлява нито от една личност като у Хобс, нито от болшинството като у Лок, а от всички, претопени в едно цяло – това е Общата воля, la volonte geneerale. „Всеки един от нас, казва Русо, влага в общността цялата си личност и цялата си сила, под върховно началство на общата воля; и всеки член ни се явява като неразделна част от цялото… Вместо частната личност на всеки съюзен член, този акт на съюзяване (общественият договор) създава едно нравствено и колективно тяло, съставено от толкова членове, колкото гласове има събранието, и което тяло чрез този договор добива своето единство, своето колективно аз (moi-commun), своя живот и волята си. Това публично лице (personne publique), което се образува чрез съюзяването на всички, едно време се е казвало град, а сега се нарича република, или политическо тяло (държава)“.

Какво представлява по своето съдържание управителният, заповядващият орган? Суверенът, казва Русо, е държавата, която намира не само основанието, но и самото си съществуване, в светата ненарушимост на обществения договор – „да се наруши, значи да се унищожи държавата“. А в основата му стои абсолютното равенство на индивидите като гаранция за личната свобода, като предпазване от лична тирания. Тази много важна мисъл Русо предава още веднъж: „актът на съюзяването съдържа едно взаимно обвързване между цялото и индивидите; всеки индивид, договарящ се, така да се каже, сам със себе си, се обвързва двояко: като член на суверена всеки се обвързва към частните лица, а като член на държавата – към суверена… А самият суверен, съставен от отделни индивиди, нито има, нито може да има интерес, противен на техния; следователно, суверенната власт няма никаква нужда от гаранция спрямо своите поданици, защото е невъзможно тялото да иска да вреди на своите членове. Със самия факт на съществуването си суверенът е това, което трябва да бъде“, т.е. изразител на такъв обществен съюз, при който „chacun, s’unis sant á tous n’obeéisse pourtant qu’á lui-même, est reste aussi libre qu’auparavant”. Русо не отдава индивида в пълно подчинение на колективитета, не го заробва под държавата, а във всичките си комбинации търси да намери току-що казаната форма на съюзяване – да намери държава, в която индивидът „reste aussi libre qu’auparavant, т.е както в естественото състояние, защото е роден и трябва да остане свободен. За да утвърди още повече тази си основна мисъл, Русо изрично и на няколко места казва, че суверенитетът, т.е. организираната управителна воля принадлежи на съюзените индивиди – които чрез обществения договор се превръщат в народ – и е неотчуждаем, неделим, непрескрибим и непогрешим. Тъкмо този народен абсолютизъм може, според Русо, да обезпечи максимум лична свобода на индивида, т.е. да осъществи и поддържа основната цел на договора. „Чрез обществения договор, пише Русо, човекът губи естествената си свобода и неограниченото си право върху всичко, което привлича и което може да достигне; но в замяна той получава гражданска свобода и собственост върху всичко, що притежава.“ С други думи, по-малко свобода и по-малко права, отколкото в естественото състояние, но затова пък гарантирани и спокойно използваеми.

Индивидът всецяло се отдава на държавата, за да може да си осигури максимум свобода. Кой управлява държавата, т.е. кой заповядва на другите? Самата тя, като неделимо цяло. Съюзените индивиди образуват политическото тяло, което е и суверенът: върховният заповедник на всички и на всеки едного. А това значи абсолютно самоуправление. Суверенитетът лежи в народа като колективна единица, или, което е все едно, в общата воля, тъй като „суверенитетът е само упражнение на общата воля… Само тя може да направлява силите на държавата съгласно целта на учредяването й, т.е. съгласно общото благо; защото, ако противоположността на частните интереси направи необходимо образуването на обществени съюзи, то съгласуването на същите тези интереси е направило съюзите възможни. Именно общото в различните интереси съставлява обществената връзка и ако нямаше точки, в които всички интереси се съгласуват, никой обществен съюз не би съществувал. Следователно, държавата трябва да бъде управлявана с оглед единствено към този общ интерес. Само абсолютното уеднаквяване на индивидуалните права, задължения, интереси и воли могат да осъществят гражданската свобода на индивида. Крайната цел не е обществото, а личността.

Държавата на Русо се управлява от Общата воля, която не е сбор от индивидуалните воли на гражданите, а е единната воля на единното политическо тяло, на обединените и слети в колективна единица индивиди – „la volonté générale n`est pas la volonté de tous“. Единността на общата воля обуславя неделимостта на суверенитета. Ако управляващата обща воля не е обща (което значи, че не е воля на народното тяло, „du corps du peuple“), тя трябва да бъде частна, т.е. да принадлежи на една част от народа – на един индивид (монарх) или на една група (напр. привилегировани дворяни), а това би означавало подчиняване на индивида под друг индивид, когато гражданската свобода е възможна само когато индивидът е подчинен на онова абсолютно цяло, в състава на което влиза и той самият. И понеже цялата конструкция на Русо лежи върху това единство, той логично заключава, че общата воля не може да бъде представлявана: „суверенът, който е колективно същество, не може да бъде представен, освен чрез себе си, тъй като властта може да се прехвърля, но не и волята“. Така Русо се обяви против представителната система и за пряката демокрация, която фактически би била възможна в античните градове-държави или в малките швейцарски кантони, където народът се явява целокупно, а не чрез депутати. Закон, който не е одобрен от целия народ, не е плод на общата воля, следователно е тиранически и нищожен. Обаче Русо знае, че никога народът не може да бъде единодушен и че все пак болшинството ще решава; и се пита: как е възможно индивидът да бъде хем свободен, хем подчинен на воля, която е противна на неговата? “Въпросът е зле поставен, отговаря авторът на Contrat social. Гражданинът се счита (по презумпция), че е съгласен с всички закони, даже с онези, които са издадени без неговото съгласие или които го наказват, когато ги наруши. Защото постоянната воля на всички членове на държавата е Общата воля: чрез нея гражданинът става свободен. Когато в народното събрание се внесе един законопроект, не се пита дали всеки един го одобрява или го отхвърля, а се пита дали е съобразен с Общата воля (общия интерес). Когато повечето от гласовете са противни на моето мнение, това значи, че аз съм се заблудил и че това, което съм считал за Общата воля, не е било съгласно с нея.” Чрез това оригинално и проникновено, макар произволно, построение Русо иска на всяка цена да остане верен на основната си догма: човекът се ражда свободен и такъв трябва да остане – поне в собственото си съзнание!

Всеки гражданин, като индивид, може да има своя частна воля, която да е различна или противоположна на Общата воля, която той има като гражданин. Ако управляваща бе частната воля или сбор някакъв от частни воли, общият интерес би бил пренебрегнат; защото частният интерес по своята природа се стреми към привилегии, а общият интерес – към равенство; по същата причина индивидът би отказвал да се подчинява и да изпълнява задълженията си. Но общественият договор създава задължения за контрахентите и ако някой откаже да се подчини на общата воля, ще бъде заставен от колективното тяло да се покори, което значи, по думите на самия Русо, че „ще го принудят да бъде свободен“!

Ето как Русо, като разрешава проблемата за личната свобода и държавната принуда, обосновава и оправдава държавата – чрез обществен договор, който организира запазването на гражданската свобода на индивида и осъществява общото благо. По своя свободна воля индивидите основават, търпят и оправдават държавата.

Имануел Кант (1724 -1804) възприе, главно от Русо, теорията за обществения договор, но я пресъздаде по-системна, по-дълбока и оригинална в някои места. Тя стои в пряка връзка с неговата нравствена философия и с теорията му за правовата държава, за която ще говорим по нататък.

Централната дефиниция е: „Актът, чрез който народът сам се конституира в една държава – всъщност, само идеята за този акт, която единствена позволява да се обоснове неговата правомерност – е първичният договор (der ursprüngliche Kontrakt), по силата на който всички (omnes et singuli) в народа отдават своята външна свобода, за да я получат веднага обратно, но като членове на една общност, т.е. на народа като държава (universi)“.

И Кант взима за изходна основа естественото състояние, човека като индивид и обществото като сбор от индивиди. Личността е нравствена самоцел. Индивидуализмът достига своя разцвет. Естественото състояние му е методично необходимо, за да вземе човека като вид, освободен от условностите на културния живот. Самият обществен договор, чрез който държавата възниква от човешкото общество, не е исторически факт, а „само една идея на разума“. Кант веднага обяснява какъв е практическият смисъл на тази идея: „тя заповядва на законодателя да създава законите такива, каквито би ги създала колективната воля на целия народ; а на всеки поданик, който желае да бъде гражданин, тя внушава да се държи тъй, като че ли и той е съдействал за образуването на тази воля.“ С други думи, идеята за обществения договор ни учи как трябва да бъде устроена и управлявана разумната държава; тя е пробен камък за преценяване съществуващата форма на управление и е указание за всеки законодател и управник да действа в съгласие с желанията и волята на народа. Този принцип е основата на народовластието.

Естественото състояние според Кант се характеризира с безправие, с липса на юридически закони. В естественото състояние индивидът е имал всички права, които има и днес в гражданското състояние, разликата е там, че при status civilis тези права са гарантирани, когато при status naturalis всяко естествено право на индивида е могло да бъде свободно нарушено от всеки друг индивид, което значи, че никой не е бил защитен от насилие, че ползването от всяко право е било само временно, следователно естественото състояние е било лишено от законна защита и справедливост – било е status vacuus justitia. Да се избегне това състояние, е било върховна повеля на естествения закон, а то е могло да бъде избегнато само като се замени с гражданско състояние. Последното се осъществява чрез обществен договор, по силата на който индивидът „се съюзява с другите индивиди така, че се подчинява на една публична законна външна принуда и влиза в едно състояние, в което всекиму законно се признава и чрез достатъчна сила (която не е негова лична, а външна) му се осигурява това, което е негово“. Това състояние е гражданското или правното състояние. Ето смисъла на Кантовата дефиниция: че държавата е „съюз на множество хора, под правни закони“ – правни, а не естествени закони. Характерното е, че всеки индивид е отстъпил на държавата не една част от първичната си свобода, а цялата, за да я получи веднага правно гарантирана, но и правно ограничена. Ограничението не тежи върху индивида като угнетяване, защото той доброволно, чрез обществения договор, е приел това необходимо, еднакво за всички ограничение, което впрочем не изменя същността на свободата.

Общо учение за държавата, професор доктор Любомир Владикин

1. „Правната природа на библейската монархия”, стр. 9-16: и „Основите на царската власт и престолонаследието“, стр. 34-39
2. Основите и пр., §37, особено стр. 510-514.
3. Dе Cice (За гражданина) е преведено от Frischeisen-Kohlerin. в Thomas Hobbes Lehre vom Menschen und vom.
4. „Две книги за управлението“ – преведени на немски от Helmor Wilmanns, издание Мах Niemeyer, Halle а. S., 1906.
5. За Джон Лок естественото състояние не е само методологично предположение. а еисторическа действителност. Достатъчно е да отстраним действието на държавните закони, за да изпаднем в естествено състояние. Независимите владетели, в своите взаимни отношения, както и нравите на дивите американски племена, ни дават примери на съвременни хора в естествено състояние. Ако двама души се срещнат в необитаема пустиня, те ще се намират в също такова естествено състояние По същата логика Лок счита и обществения договор за историческа истина; ние нямаме точни сведения за него, понеже първите моменти в живота на древните държави, т.е. възникването им, са скрити от историята, но това не значи, че не са съществували. Лок напомня за договорното възникване на Рим и Венеция. Че съгласието между гражданите е основа на държавата. Лок подкрепя с твърдението, че и сега всеки е свободен да се откаже от договора (макар че се е родил като поданик на държавата или живее в нея), като се откаже от поданството си. Ако не се откаже, значи мълчаливо преподписва държавния договор! Тази особеност в учението на Джон Лок създава известна неопределеност, за която ние принципно вече говорихме в §§18, 19 и 23.