ТРЯБВА ЛИ СЪДЕБНАТА РЕФОРМА ДА ПРОДЪЛЖИ?

ТРЯБВА ЛИ СЪДЕБНАТА РЕФОРМА ДА ПРОДЪЛЖИ?

Както е известно, десетки години след демократичните промени за съдебната реформа в България се говореше само спорадично, като никакви стъпки не бяха предприемани в тази посока.

Може би причината за това е, че обществото, включващо политическата класа и гражданското общество, не можа да оцени важността от решаването на този въпрос като мотиватор и основа за бърз икономически ръст и развитие на обществото, включително здравеопазване, образование, сигурност, култура и т.н.

Между 1991 и 2015 бе налице практически застой на всякаква съдебна реформа, като всички досегашни много позитивни промени се извършиха предимно през 2016 , като оттогава също няма значително придвижване.

Повторното прекъсване, както и по-добрите оценки от ЕК, предизвикаха и въпроса дали трябва да продължи съдебната реформа, дали има такава необходимост.

Всъщност, знаем ли ние какво представлява една съдебна реформа, какво съдържа тя?

Отчитаме ли, че в различните съдебни системи и страни с различна степен на развитие на демократичната система съдебната реформа се изразява в необходимостта от извършването на различни стъпки?

Обединяващото всички съдебни реформи е тяхната цел във всяка една демократична държава, в която функционира разделението на властите и e налице стремеж към върховенството на закона, пред който всички да са равни.

Каква е тогава обединяващата дефиниция на съдебната реформа?

Предвид посоченото това е осигуряването на бързи, професионални и справедливи съдебни решения и присъди, без възможност за каквото и да е външно влияние или въздействие. Това е дефиницията.

Ако бъде постигнато това, ще бъде ясен показател и за функционирането на принципа на разделението на властите и ще увеличи доверието на обществото във всички институции, не само в съда.

Отчитайки спецификите у нас, различни, наглед стоящи малко встрани фактори, са важна част от съдебната реформа в България. Такива са декриминализацията на деяния с по-малка обществена опасност, осигуряването на по-бързи и по-ефективни административни наказания в тези случаи вместо дълъг наказателен процес, като прокуратурата се съсредоточи само върху престъпления със значителна обществена опасност, организираната престъпност, корупцията и прането на пари. Затова на първо време не е необходим нов Наказателен кодекс, който би само забавил реформата, а са достатъчни по-леки законодателни промени.

Други такива фактори са въвеждането на мълчаливо съгласие в администрацията, респективно автоматичните разрешения с подаване само на декларация, премахването на множество излишни разрешителни режими, а тези които остават, да бъдат със стриктни условия. Значително трябва да се засилят независимостта и правомощията на контролните инспекторати в администрацията.

Всичко посочено може да се осъществи предвид безспорността на измененията с леки законодателни изменения, които бързо могат да бъдат направени.

Като се има предвид изходната точка – 1990 и се мине през приемането на новата Конституция от 1991, с въвеждането на разделението на властите, защитата на частната собственост и въвеждането на принципа, че всичко, което не е забранено, е разрешено, както и близо 25-годишното бездействие до 2016-та година, наистина е постигнат огромен напредък в съдебната реформа за по-малко от две години, като същата се е превърнала вече в необратим процес.

Какви са досегашните постижения?

Не само бяха разделени съдийската и прокурорската колегия във Висшия съдебен съвет (ВСС), но и се осигури самостоятелност на двете колегии без взаимна намеса, значително се засили ролята на инспектората към ВСС с възможности за проверки на имуществените декларации, почтеността и лоялността, както и наличието на евентуален конфликт на интереси на съдии, прокурори и следователи. Всичко това беше допълнено и с изискването за редовно, централизирано атестиране на съдиите при отчитането на еднакви критерии. Това наистина е важно постижение.

България е една от малкото страни на Европейския съюз, където прокуратурата и следствието са съставна част от съдебната власт, като това прави необходими обаче и много допълнителни стъпки с оглед правилното балансиране на относителната тежест на прокуратурата и следствието спрямо съда.

Разбира се, при завършване на съдебната реформа и ако е налице такъв консенсус в обществото, включващ всички политически сили и цялото гражданско общество, ще бъде необходима и съответна промяна в Конституцията за отделяне на прокуратурата и следствието от съдебната власт, предвид характера на тяхната дейност, несвързана със същинското правораздаване, което извършва единствено съдът.

Но считам, че това сега не е на дневен ред, тъй като липсва всякакъв обществен консенсус, а дори това и не се дискутира в обществото, нито се аргументира от експертите. Затова междувременно в близко бъдеще смятам, че е препоръчително да се помисли по някои допълнителни изменения, свързани единствено със законодателна промяна, без все още да се стига до изваждане на прокуратурата и следствието от съдебната власт. При това трябва да се изходи от спецификата на извършваните функции, заварените традиции и целите, които си поставяме след въвеждането на принципа на разделението на властите, защитата на частната собственост и неприкосновеността на личните права и придържането към върховенството на закона.

Безспорно сега правата и функциите на главния прокурор сякаш са прекомерни и са по-близки до времената, когато едва ли не главният прокурор беше единственият блюстител на законността, а съдът играеше второстепенна роля. В повечето държави с развита демокрация прокуратурата е по-скоро съставна част от изпълнителната власт и е под нейно ръководство или е отделна структура, но невключена в съдебната власт.

Затова считам, че едно междинно решение, при което мандатът на главния прокурор се намали от седем на три или четири години, въведе се изискването за редовна отчетност пред парламента поне два или три пъти годишно или по искане на една четвърт от народните представители, както и осигуряването на независимост на отделните прокурори при изпълнение на техните задължения, биха били едни стъпки в правилната посока и бързо могат да се реализират.

Други такива стъпки биха могли да бъдат – при своето кариерно развитие съдиите да не прескачат нива, ВКС и ВАС сами да избират своите председатели или поне само съдийската колегия във ВСС сама да може да ги предлага.

Би следвало също да се увеличат правата на регионалните събрания на съдиите, като те сами да определят своите председатели, като отпаднат правата на министъра на правосъдието за номинация.

Също така считам, че увеличаването от шест на осем на съдийската квота, при същевременно увеличаване с двама на парламентарната квота при прокурорската колегия, както и увеличаване правата на съдийската колегия сама да определя броя на съдиите, квалификацията, възнагражденията и натовареността на съдилищата, комплексно и съществено ще придвижат напред съдебната реформа към дефинираната цел, посочена в началото.

Вън от съмнение е, че съдилищата, респективно съдиите, трябва да са абсолютно независими от каквито и да е външни влияния и въздействия, но пък в пълна сила важи за тях, че са изцяло подчинени на върховенството на закона, те по съвест трябва да отсъждат справедливо, по своя преценка, но подчинявайки се на закона.

Това поставя обаче въпроса, дали тълкувателните решения трябва да са задължителни, или да имат по-скоро характер на препоръка, а съдиите да са свободни сами да преценят и решават.

Реформата изисква и да се доверяваме на институциите и съдиите, като разбира се това е свързано с повишаване на тяхната квалификация чрез различни способи.

Убеден съм, че ако последователно вървим по този път няма да се поставя какъвто и да е въпрос за мониторинг, който всъщност досега изигра по-скоро позитивна роля, нито пък бихме се притеснявали от този въпрос, тъй като неминуемо бързо ще дойде и от ЕК оценката за безвъзвратност на съдебната реформа.

Категорично не мога да се съглася с изразеното наскоро становище в телевизионно интервю на проф. Близнашки, в което той изрази доста неуважително отношение към двеста НПО, които имали само определени лобистки интереси, превръщайки съдебната реформа във „всенародно дело“, като едва ли не съдебната реформа трябвало да се провежда скрито в тесния кръг на експертите, като се избягва, както разбирам, широкото обществено обсъждане.

Той като че ли изрази също така становище, че обществото едва ли не е длъжник на прокуратурата в контекста на избора на нов главен прокурор, което считам, че самата прокуратура едва ли поддържа.

Всъщност правилно е да се каже, че всички институции са длъжници на обществото, доколкото още не са успели успешно да осъществят в кратки срокове предначертаните, включително от ЕС, реформи.

Внушението на проф. Близнашки, че съдебната реформа е елитарен въпрос само за експерти, мисля, че е напълно погрешно.

Естествено експертите трябва не само правно-технически да изготвят измененията, но и да участват в широко обществено обсъждане с участието на всички професионални и съсловни организации, свързани с правораздаване, разбира се и НПО и представители на гражданското общество.

Само така може да се постигне цялостна промяна на политическата култура на всички нас, което е предварително условие за успешна съдебна реформа, която засяга всички. Ако няма обществен консенсус, винаги може да има манипулации и компромисно отлагане на въпроса, пред какъвто случай сме изправени сега.

Вярно е обаче, че и гражданското общество, политическите партии, НПО, медиите и заинтересованите лица постоянно се опитват по недопустим начин да влияят върху работата на съдебната власт, което отдалечава крайния резултат от реформата.

Владимир Пенков

Изображение – freepik

Споделяне

Tags: , , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *