ПРАВО, МОРАЛ И ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ
България е в разгара на тежка, почти необратима морална криза
България, от възстановяването на държавната си правосубектност през 1878 г. до наши дни, е парадоксално място. Достатъчно е да се маркират само базовите аргументи в подкрепа на твърдението. В този смисъл е трудно да се открият по-добри отправни точки от конфликта между позитивното право, фундамент на което е конституционния закон, и отношението на българите към него.
Конституцията от 1879 г., известна като Търновска, е един от най-прогресивните държавноустройствени актове през деветнадесети век. В същото време регулира обществените отношения между българите, по-изявените от които, къде по призвание, къде по необходимост, къде случайно, се превръщат в „строители на съвременна България“. И докато Алеко Константинов до края на живота си страстно вярва в ролята на основния закон и призовава за сравнение между „божествените и демократически принципи“ и „подлата действителност“, за байганьовците той е просто „констентуция“. От друга страна, изобщо не е съвпадение, че и Батемберг, и Фердинанд, и Борис са обединени в неприязънта си към Конституцията, въпреки всички различия помежду си, и не пропускат да я демонстрират, когато имат сгоден случай. Някъде по това време народният гений създава философията „врата у поле“, неувяхваща със своята актуалност и до днес.
Социалистическите конституции от 1947 г. и 1971 г. по дефиниция следват насоката на общественото развитие, а не го определят. Да не говорим, че „по план“, когато отпадне нуждата от правно регулиране, основният закон би се самоотменил по силата на възникналите качествено нови обществени отношения. В същото време, по силата на тоталитарната си същност, социалистическият период в новата ни история се открои с доста високи нива на спазване и прилагане на отмиращото законодателство. Концепцията „врата у поле“ почти успя да се трансформира в „спазвай малките правила, за да можеш да нарушаваш големите“.1 В хоризонтално отношение хората трудно променят етическите си нагласи за по-малко от петдесет години, дори и българите, а във вертикално се разположиха върху ординатата „нагоре лази, надолу гази“…
Зимата на 1990 г. България избра свободата и логично на 12 юли 1991 г. новите „строители“ на съвремието тържествено приеха проекта за бъдещото държавно устройство. По традиция се допитахме до едни от най-големите конституционни авторитети и резултатът се оказа задоволителен. По това време дори Морис Дюверже възкликна: “Вашата конституция е писана като за ангели! Представете си какво би се получило, ако тя попадне в ръцете на противоположния библейски персонаж, чието име евангелистите се смущават да произнесат.”2 За щастие, дяволи не успяха да узурпират българския национален хоризонт, но и не се намериха идеалисти, които да реализират ангелския замисъл. Най-сериозното доказателство, че Конституцията е стойностен модел на държавно устройство бяха козметичните изменения, които претърпя във връзка с присъединяването на България към Европейската общност. Какво се случи с морала на българите обаче, при очевидно добрите предпоставки, заложени от писаното право? Труден въпрос, на който ще се помъчим да отговорим в следващите редове.
Ако се подходи цинично, неизброими са основанията да се твърди, че в България всичко е закономерно, респективно наред – няма нищо по-нормално от това, което е. Проблемът е, че са налице обективни предпоставки да не се разсъждава вулгарно. Най-сериозната от тях е собствеността, личната и обществената. Прозрението на Николо Макиавели, че „по-лесно се забравя бащина смърт, нежели бащино наследство“ сякаш приляга на българите повече от всички други. В основата на европейската концепция за демократично общество винаги е стояла една достатъчна по размер критична маса граждани, които управляват задоволително количество материални блага. Това от своя страна едновременно ги прави свободни да участват в общите дела и длъжни да пазят общите етични ценности. А в България за малко повече от век собствеността се смени три пъти, както и свободните и задължени граждани. И докато изследването на смяната на собствеността след 1878 г., респективно след 1885 г. и 1912 г., е толкова непосилна задача, че почти окончателно сме се задоволили с митовете, а за тази след 1944 г. все още не ни стига кураж да кажем истината, новото преразпределение на богатството след 1989 г. стана пред очите ни. Незабравимо е едно откровение на бившия главен прокурор Никола Филчев, който впрочем твърди че, „преходът от централизирана държавна икономика и авторитарно политическо управление към пазарно стопанство и демокрация съставлява по същество социална революция“.3 Същият в телевизионно интервю отново застъпва тезата си за „революцията“, но добавя нещо съществено – националното богатство бе пренасочено от мнозина /държавата – бел. моя/ в ръцете на малцина и хайде после съдебната власт да въздаде справедливост.4 Поради многобройността и интензитета на подобни примери не се налага да се изреждат повече. Важно е обаче да се акцентира върху спецификите на съпоставката между тоталитарното /старото/ и посттоталитарно-европейското /новото/ битие на българите. Според Джордж Оруел основната характеристика на тоталитарното общество не са цензурата, култът към личността и политическите репресии, а „подмяната на концепцията за обективната истина“ 5. Само двадесетина години по-късно се оказа, че дори не се налага да се подменя каквото и да било. Самата обективна истина няма значение. Не е важно какво е било, какво е и какво ще бъде. В още по-голяма степен няма значение кой е авторитет и кой не е. Единственото известно е кой в момента, днес, притежава властови и материален ресурс. Следователно ценността на ценностите е да бъдем близки до този… или да не му бъдем врагове… или да бъдем този… Не е достатъчно за изграждане на каквато и да е морална скала.
В края на краищата се оказва, че днес, няколко години след пълноправното членство в Европейската общност, България е в разгара на тежка, почти необратима морална криза. Имунната система на обществото /колективната етика/ дотам е разрушена, че всички правни антибиотици, подсилени с европейска санкция, се оказват резистентни. Какво да се прави?
Първо, само връщане към началото би направило видим хоризонта. Фундаменталните демократични ценности и тяхното осмисляне трябва да попаднат в обхвата на масовото образование. Изобщо не е необходимо специално образование или интереси, за да бъдат разбрани думите на Самуел фон Пуфендорф – „не би имало общество, ако хората не приемат, че имат еднаква природа; по силата на естественото право всеки е длъжен да се отнася с другите като с равни на себе си“. 6 Предизвикателство ли е да се постави началото на широка дискусия относно твърдението на Гарис, че „правото е социална и масова секреция“ – то не е каквото индивидът смята за право, а каквото общността към която принадлежи, определя за право“.7 Дори когато се говори за най-високите нива на интелектуалното и научно познание, облечени в непосилен за непросветения стил, какъвто ярък пример е Венелин Ганев, отново не е невъзможно достъпно да се представи идеята, че „държавата се обосновава и оправдава сама по себе си, по силата на собственото си съществуване“.8
Второ, моралната деградация сред българското общество се подхранва от едно дълбоко, всеобхватно и всепроникващо презрение. Презрение, което галопира между изгарящо себепрезрение и презиране на всеки друг и всичко друго. Избирателите презират избраните и обратното, децата презират родителите, а те им отвръщат със същото, богатите презират бедните, защото са бедни, а те от своя страна си отмъщават с презрение, защото са незаслужено богати. Професорът презира строителния работник, защото е невеж, а той презира професора, защото може да напълни по-голяма количка от него в хипермаркета – и така безкрайно. Презрението е горивото в двигателя на моралния разпад на България. То е причина и следствие едновременно. И може да бъде преодоляно само с целенасочено образование, което да освети ролята на законите и държавата. Само рационалното схващане за собственото място в обществото може да убие презрението. А морал може да се възроди само там, където презрението отстъпи.
Стефан Гайдарски, д-р по право
- „You broke the rules as best you could“, George Orwell, “1984”, Penguin, Signet Classic, p.131;
- Таня Джоева, „Конституция за ангели“, в. „Труд“, 11.07.2011 г.
- Никола Филчев, „Теоретични основи на наказателното законотворчество“, Сиела, 2004 г., Увод
- „На 4 очи“, интервю на Цветанка Ризова
- George Orwell, “The Prevention of Literature”, Polemic, №2, January 1946;
- Pufendorf, Le droit de la nature etdes gens un systeme general des principes les plus importants de la morale de jurisprudence ef de la politique, Amsterdam, 1734, Tome 1, p. 357
- Gareis, Von Begriff Gerechtigkeit. Giessen, 1907, p. 283
- Венелин Ганев, Из доклад, четен от автора на учредяването на Международния институт за философия на правото и правна социология, състоял се в Париж – 07 – 12.10.1933 г. „Историческият факт на първичното държавно установяване се обосновава и оправдава сам по себе си, по силата на собственото си съществуване и на бруталния факт на неговата даденост, по силата на неговата необходимост – историческа, обществена, стопанска, правна и даже може би нравствена, етична и т.н.“