Следи ли съдът служебно за нищожността на сделки, които са от значение за разрешаването на правния спор

Следи ли съдът служебно за нищожността на сделки, които са от значение за разрешаването на правния спор

От години наред в теорията и в съдебната практика, е дискусионен въпросът за това дали съдът е длъжен да следи служебно за нищожността на правните сделки. Така, във връзка с противоречивото разрешаване на поставения въпрос от съдилищата бе образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии със следната формулировка: Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?.

В искането за тълкуване на председателя на Висшия адвокатски съвет и в разпореждането за образуване на тълкувателното дело е посочено, че по въпроса са налице две групи съдебни актове, постановени от различни състави на ВКС, различаващи се даденото правно разрешение както следва: като

Според едно от становищата нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от императивен характер и за приложението им съдът следи служебно. Когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точка на формалните основания за нищожност – форма, предмет, и без да има позоваване на нищожност ( в този см. Решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, Първо ГО).

Според другото становище, за да се произнесе съдът по въпроса за нищожността, той трябва да е въведен като част от предмета на делото чрез съответно възражение, заявено в преклузивните срокове, или по предявен инцидентен установителен иск (Решение № 305/27.04.2009 г. по гр. д. № 5803/2007 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. по описа на ВКС, Второ ТО – и двете постановени по чл. 290 от ГПК). Според тези състави въпросът за валидността на договора следва да бъде разгледан, доколкото ответникът е оспорил действителността му и е посочил фактите и обстоятелствата, от които извежда противоречието му с конкретна императивна норма.

В посоченото Решение №305/27.04.2009г. по гр.д. №5803/2007г. по описа на ВКС с председател докладчика по образуваното тълкувателно дело е прието, че се явяват : неоснователни изложените от касаторите доводи, че при предявяване на иск за обявяване нищожност на договор не е необходимо да има изрично позоваване на конкретно противоречие на закона, а съдът следва да следи за това служебно, както и за възможността във всяко положение на процеса да се въвеждат нови основания за нищожност на сделката. Прието е още, че по начало спорният предмет по делото се включва в процеса с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните елементи, посочени в разпоредбите на чл.98 и чл.99 ГПК/отм./.

Нищожността на правните сделки представлява засягането им от най-тежките уредени в закона пороци, поради което те са напълно негодни да породят желаните от страните правни последици. Само законът е този, който би могъл да уреди основанията за нищожност на една правна сделка. По начало на страните такава възможност не е предоставена, а нормите, уреждащи нищожността на сделките, притежават и императивен характер.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС всяка съдебна инстанция е длъжна служебно да прилага императивните материалноправни норми, когато установи, че имат отношение към предмета на спора между страните. Съгласно практиката на ВКС (Решение № 179/08.04.2019 г. по гр. д. № 163/2018 г., I ГО; Решение № 3/10.04.2018 г. по гр. д. № 4681/2016 г., II ГО), съдът следва винаги служебно да прилага императивните материалноправни норми, ако установи по делото факти, които посочват, че същите са нарушени. С други думи, когато по делото страните твърдят определени факти и ги докажат, съдът винаги има право на преценка за законосъобразното осъществяване на тези факти, както и дали проявлението на същите нарушава императивна правна норма на материалния закон.

Дори страната да не се е позовала на нарушението на материалния закон, въззивният съд следва да постанови решението си като сам приложи императивната правна норма към установените по делото факти. ВКС от друга страна, във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество, има правото на преценка дали следва да отмени въззивното решение ако с него е допуснато нарушение при прилагането на императивно правило за поведение, макар заинтересуваната страна да не се е позовала на подобно касационно основание.

С измененията на ГПК през 2019 г. законодателят закрепи подобна идея в закона по отношение на една хипотеза – съдът служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител (чл.7, ал.3 ГПК). Така националните съдилища са длъжни да преценяват неравноправния характер на договорните условия служебно, дори и потребителите да не се позовават на тях.

В правната теория основанията за нищожност на правните сделки се разграничават на общи и специални. Общите основания са тези, които сумират по видове признаци конкретните основания. Те се съдържат в разпоредбата на чл.26 ЗЗД, докато специалните са предвидени в отделни текстове както на ЗЗД, така и на други нормативни актове. Те могат да засягат било сделката в нейната цялост, било и само отделни клаузи в нея.

За застъпеното в настоящата статия становище, отговорът на поставения в разглежданото тълкувателното дело въпрос би могъл да бъде аргументиран и чрез анализа на визираните в чл. 26 ЗЗД основанията, без да се навлиза в специалните основания за нищожност на правните сделки.

1. Нищожност на сделките, които противоречат на закона. (чл. 26, ал.1)

Това императивно правило е закрепено в чл. 26, ал.1 ЗЗД в първата и основна хипотеза на тази разпоредба. В правната теория е общоприето, че при това основание се има предвид противоречието само на императивните правни норми1. Под „закон“ в тази първа хипотеза се разбира не само засягане на закон, но и противоречие с кодекс, подзаконов нормативен акт, решение с нормативен характер или постановление на Министерския съвет.

Както бе посочено по-горе, съдът е длъжен да следи служебно за правилното прилагане на императивните материалноправни норми. Общоприето е в пратиката, че несъобразяването с тези императивни правила е и основание за отмяна на съдебното решение като неправилно. Спазването на всички приложими императивни норми е служебен ангажимент, който задължава съда. Още от римското право всички правни системи са възприели принципа „Jura novit curia“ („Съдът познава законите“). На практика насрещната страна може сама да се позове на такава императивна норма, но ако тя не го направи, това не означава, че съдът няма възможност да я приложи.

От тук следва, че съдът служебно следва да прилага материалноправните норми, без да бъде ограничаван от това дали по делото е направен довод за нищожност. Това правомощие на съда обаче не следва да води до изненада на страната/страните. Съдът следва да укаже на страните, че ще се произнесе по въпрос относно действителността на сделката, както и да посочи конкретното основание, по което ще се произнесе, за да могат страните да приведат свои доводи и аргументи в зависимост от защитавана процесуална позиция.

По-интересно обаче стои въпросът по отношение на следващото основание за нищожност, уредено в чл. 26, ал. 1 ЗЗД – заобикалянето на закона.

2. Нищожност на сделките, които заобикалят закона.

Заобикалянето на закона, за разлика от прякото засягане на закона (предходната хипотеза), притежава и субективен елемент. Този субективен елемент се изразява в това, че страните, участващи в сделката, трябва да споделят обща цел за постигане на запретения или непозволен резултат.

Заобикалянето представлява самостоятелно основание за нищожност на сделките, тъй като има различен фактически състав и различно приложно поле от останалите основания. То се отличава с факта, че поради субективния си елемент не става очевидно от съдържанието на сделката и съдът не може да го констатира така, както може да констатира противоречието с императивна правна норма.

При заобикалянето на закона страните не желаят да постигнат нормалните цели и резултати за сключената сделка, а онези, които по нормален път не биха могли да постигнат. В тези случаи самата сделка, сключена от страните, е на пръв поглед валидна, но е нищожна, защото е послужила за постигане на забранена от закона цел. Целите, намеренията и поведението на страните са извън съдържанието на сделката и именно това поставя трудности за съда, за който не е и не би могла да бъде очевидна тази нищожност. Тъй като тези обстоятелства остават извън предмета на делото и съдът не е длъжен да ги знае, страната, която има интерес да ги разкрие, трябва да направи възражение за нищожност поради заобикаляне на закона, като се позове на тези конкретни обстоятелства.

3. Нищожност на сделките, които накърняват добрите нрави.

При следващото основание за нищожност – противоречие с добрите нрави също присъства субективния елемент, който вече бе споменат при заобикалянето на закона. А по отношение на последното основание на ал. 1 на чл. 26 ЗЗД – сделките върху неоткрити наследства, се прилага класическият възглед, че те са частен случай едновременно на накърняване на добрите нрави и на противоречието със закона.

В българското законодателство никога не е съществувало легално определение за добрите нрави. При него се търси социалният морал, а не обичайното право2. В тази връзка можем да кажем, че добрите нрави са неписани морални норми с правно значение, правните последици от нарушаването на които са идентични с противоречието със закона.

 Съдът е длъжен да знае правилата на морала и трябва да преценява служебно съответствието на сделката с тях. Като проявление на тази обща хипотеза, налице е съдебна практика, която приема, че съдът е длъжен да се произнесе по искане за нищожност поради противоречие с добрите нрави на договорна клауза за неустойка, независимо от момента на въвеждането й в спора, дори това да се осъществи извън срока за отговор на исковата молба. Нещо повече, прието е, че тази проверка се дължи служебно, независимо дали страните изобщо са се позовали на нищожността, тъй като предвидените в процесуалния закон преклузии не следва да намерят приложение в този случай. В този смисъл са Решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС и Решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, II т. о.

Още повече, както вече бе посочено по-горе, след редакцията на ГПК през 2019 г. и по-специално с новата ал. 3 на чл.7, съдът е задължен изрично да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като следва да прогласи същия за нищожен. Тъй като тази неравноправност е типична хипотеза на противоречие с добрите нрави, съдът не би могъл да я игнорира.

Поради гореизложеното следва да бъде прието, че при предявен иск, с който се търси защита на права, възникнали въз основа на договор или договорна клауза, съдът служебно следва да провери съответствието на правопораждащото основание с добрите нрави.

Важен въпрос при разглеждане на самостоятелните основания за нищожност в чл. 26, ал. 1 и ал. 2 е този за съотношението между тях. В теорията е застъпено виждането, че основанията, уредени в чл. 26, ал. 1 ЗЗД, са общи (без договорите върху неоткрито наследство) и се прилагат само в случаите, в които липсва специално основание за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

За да разгледаме следващата група основания – тези в ал. 2 на чл. 26 ЗЗД е необходимо да подчертаем, че те се характеризират на първо място с това, че при тях липсват елементи от фактическия състав на сделката. Сделката е недовършена и не може да породи правните си последици.

4. Нищожност на сделките, които имат невъзможен предмет.

С това основание навлизаме във втората алинея на чл. 26 ЗЗД. Невъзможен е предметът, който не съществува или не може да се изпълни. Налице в тези случаи е първоначална липса на предмет. В Тълкувателно решение №3 от 28.06.2017г. на ВКС по т.д.№3/2014г. на ОСГК е посочено, че фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. В този случай е налице начална невъзможност на предмета. В същото Тълкувателно решение (ТР) е изяснено, че правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка, която може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или в ограничения за обособяването на обекта.

Същата задължителна съдебна практика сочи, че при възникнал спор за валидност на договора поради невъзможен предмет, на доказване подлежи опорочаващият факт, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е невъзможен, тъй като е погинал или е правно невъзможно да възникне като самостоятелен обект на право на собственост, като в тежест на страната, която претендира нищожността, е да докаже с всички допустими доказателствени средства, включително и чрез заключение на вещо лице, осъществяването на опорочаващия факт – че към момента на постигнатото съгласие съществува непреодолима правна пречка предметът да възникне – да бъде осъществено обособяването по какъвто и да било начин.

И в тази хипотеза активност на насрещната страна по делото не е задължителна предпоставка за произнасяне на съда възможен или невъзможен е предмета на сделката. Ако от представения по делото договор е видно, че същият притежава негоден предмет, съдът следва вземе отношение във връзка с този факт при решаване на делото, защото това е включено в правораздавателните му функции.

Същото становище е прието и в цитираното по-горе Решение №384/02.11.2011 по дело №1450/2010 на ВКС, ГК, I г.о. – нормите, уреждащи нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им, съдът следи служебно. Когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точна на формалните основания за нищожност – форма, предмет и без да има позоваване на нищожност. Затова в ТР № 1/2000г. от 17.07.2001г. т.10 е прието, че и без нищожността да се сочи като касационно основание, съдът е длъжен да приложи служебно материално правна норма от императивен характер.

5. Нищожност на договорите, при които липсва съгласие.

По-различно стои въпросът при следващото основание за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД – липсата на съгласие. Този порок е възможен, разбира се, единствено при договорите. Общоприето в теорията, а и в практиката е, че съгласието не се счита за постигнато при съществените елементи на договорите – предмет, цена и т.н. Липсата на съгласие трябва да се съдържа в самото волеизявление. Подправянето или унищожаването на документа например не биха могли да влекат нищожност на договора поради липса на съгласие.

В Решение № 254/14.07.2011 г. по гр. д. 569/2010 г. на ВКС се посочва, че договорът е сключен при липса на съгласие, съответно нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД, когато съгласието е изтръгнато чрез насилие или изразеното от страната съгласие е без намерение за обвързване, тъй като е дадено на шега или като пример, но във всеки случай без намерение на страната да се обвърже с договора. В Решение № 488/07.10.2003 г. по гр. д. № 11/2003 г. на ВКС, I г. о., се приема, че сделката при нищожност поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД законът има предвид съзнателна липса на воля.

В Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, се посочва, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“. ВКС посочва в решението си, че този тежък порок е непоправим и непреодолим и за да породи действие, договорът трябва да бъде сключен отново.

Именно защото се касае за наличие или липса на воля, нейната валидност следва да бъде проверена, за да се установи дали е налице липса на съгласие. Така, ако например е налице насилие или съгласието е дадено на шега, без позоваване от страната, която го твърди, съдът не следва да проверява валидността на изразената воля. Нещо повече – от съда, при пасивност на съответната страна, не може да се очаква и “за всеки случай“ да провери има ли липса на съгласие или не. Възможността за позоваване на липсата на съгласие е възможност, която трябва да бъде предоставена само и единствено на заинтересованата страна. Съдът не би могъл в тази хипотеза да действа вместо страната, която отрича правните последици на сделката. Именно поради ролята си на арбитър, немислимо и недопустимо е съдът да действа в интерес на някоя от страните като служебно допълва фактическия материал по делото с обстоятелства, обосноваващи липсата на съгласие. По този начин би се нарушил принципът на равнопоставеност между страните.

Освен това, ако приемем, че съдът следва да следи служебно за липсата на съгласие, това би затруднило изключително правораздавателните му функции. Още повече по този начин ответникът би заел пасивна позиция в процеса. Разчитайки на служебното начало, той може да не участва по какъвто и да е начин в него – да не депозира отговор на исковата молба, да не направи възражение за липсата на съгласие, да не присъства в първото по делото открито съдебно заседание и т.н.

6. Нищожност са сделките, при които липсва предписаната от закона форма.

Това е третото по ред основание за нищожност на правните сделки, предписано от втората алинея на чл. 26 ЗЗД. Ясно е, че не всички правни сделки трябва да бъдат сключени в определена форма, за да са действителни. За да можем да говорим за нищожност на това основание, тази форма следва да бъде предписана от закон. Макар да е възможно страните предварително да уговорят специална форма за сключване на един договор, неспазването на уговорената от тях форма няма да доведе до нищожност.

При това основание за нищожност отново следва да се изходи от факта, че разпоредбите, уреждащи форми за действителност на сделките, съдържащи се в нашето законодателство, са императивни. Ако не се спази формата ad substantiam, винаги настъпва нищожност. Така, в решение № 208 от 8. 11. 2016 г. на ВКС по гр. д. № 1290/2016 г, I г. о. се приема, че въззивният съд служебно следи за спазването на императивни правни норми, касаещи формата на нотариални действия /в случая изискванията за форма на нотариалното завещание/. Съдът следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1./ е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2./ е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3./ е налице противоречие с добрите нрави / в този смисъл са Решение № 229/21.01.2013 год. по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др/;

Този извод следва от характера на нищожността, за настъпването на която не е необходимо изявление на заинтересованата страна, следва също така и от служебното задължение на съда да съобрази всички доказателства и съответно фактите, които те установяват и така да постанови решението си. Нищожен е договорът, при сключването на който са допуснати определени, изчерпателно изброени, правнозначими пороци, вследствие на което той не поражда изначално целените от страните по него правни последици, какъвто е случаят с липсата на предписана от закона форма за действителност. Съдът в тези случаи е длъжен да следи за нищожността, щом тя е състои в липсата на форма за действителност на сделката. Преценката за спазването на изискуемата от закона форма може да се направи веднага, щом документът бъде представен.

Така, във връзка с изложеното дотук могат да се направят следните изводи:

Съдът може служебно, без възражения на страните, да констатира нищожността на сделките само когато се касае за основания за нищожност, които пряко произтичат от самата сделка. Служебното констатиране на нищожността от съда следва да е възможно при външната проверка на сделката и да следва от нейното съдържание и форма.

Обратно, когато от самите елементи на сделката не може да се констатира нейната нищожност, защото основанието за това не е пряко и очевидно и не следва от нейното съдържание и форма, заинтересованата страна е тази, която следва да направи възражение за нищожност, аргументирайки се с конкретни обстоятелства, обуславящи проявление на конкретно основание за нищожност.

И на последно място, макар съдът да трябва да следи служебно за нищожност в определени случаи, това не изключва възможността тя да бъде установена със самостоятелен иск, дори когато възражение за нея вече е направено в рамките на висящия процес. Това е така, защото ако при предявен самостоятелен иск претенцията бъде уважена, ответникът би разполагал със сила на пресъдено нещо относно действителността на съответния договор или клауза – обстоятелство, което би му послужило и при последващи спорове между страните. В подобен смисъл е и Определение № 357 от 12.05.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 771/2014 г., I т. о., ТК.

Моника Ангелова

Изображение – freepik

  1. Вж. Джеров, А, Гражданско право, Обща част, трето преработено и допълнено издание, С, 2012г., с. 470; вж. Павлова, М., Гражданско право, Обща част, Том втори, С, 1996, с. 142;
  2. Вж. Джеров, А, цит. съч., с. 474
Споделяне

Tags: , , , , , , , ,

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *