Глава седма НАРОД
Общо учение за държавата, професор доктор Любомир Владикин | Глава седма Народ
§ 44. Народ – Народност – Нация
В обикновения говор с думата народ ние изразяваме три различни понятия, които при научна работа трябва да се разграничават – население (статистическо понятие), народност (културно понятие) и поданство (юридическо понятие). Например, когато кажем „български народ“, можем да разбираме: 1. хората, които населяват България, но между тях се намират и временно пребиваващите чужденци, а същевременно има българи, които за кратко са в чужбина; 2. българите като етническа категория, което значи, че се обхващат и нашите сънародници извън държавните граници на България, живеещи компактно в поробените земи или пръснати по други държави; 3. поданиците на българската държава – в този случай ние изключваме временно пребиваващите чужденци и включваме намиращите се в странство български поданици, но в числото на така схващаните българи попадат и множество турци, евреи, арменци, руси, чехи и др., които макар да имат българско поданство по рождение или по натурализация, по народност знаят, че не са и не се чувствуват българи.
За публичното право първостепенно значение има третото схващаме за народа, което е юридическо – за повече точност можем да казваме: държавен народ (Staatsvolk). В нашата наука под термина народ ще разбираме сбора от всички поданици на дадена държава, включително и онези, които временно пребивават в чужбина. Народ е публично-правно понятие. Той е формална общност. Неговото образуване е следствие на един юридически акт (учредяване на нова държава или присъединяване на една област към една съществуваща държава) и изисква само толкова време, колкото е необходимо, за да се извърши този акт. Народът предполага съществуването на една държава, която да го включва в политическите си граници. Народността, напротив, не се нуждае от обединителната формално-правна връзка на държавата – националността си съществува независимо от нея. Българската нация живееше своя духовен живот, обединена под султаните, после разединена след първите освободителни войни, живее и сега като културно-историческа цялост, макар разпокъсана от границите на няколко съседни нам държави. Днешна Югославия представлява много удобен пример. Тя обгръща няколко народности, които имат свое отделно политическо и духовно минало и образува от всички тях един общ държавен народ – югославския. От формално-правно гледище, кралство Югославия се населява от един народ – това е подчертано в Кралската прокламация от 3 септември 1931, с която се даде сега действащата конституция; в прокламацията навсякъде се говори само за един народ – ,,Моj драги Народ“, цео Народ“ и др., и още: „Чуванье jединства народног и државне целине“ А в чл. 4 се казва, че „не признаjе се племство“… Видовската конституция от 1921 г. признаваше сръбска, хърватска и словенска националност: липсваше политико-историческа националност на босненските мохамедани, на черногорците и на македонците. Впрочем, присъствието на полумесец в щита на държавния герб сочи на известно национално призвание. Известно е, че тъкмо политическият сепаратизъм на югославските националности предизвика създаването на строго унитарната Югославия. Следователно, народ като формално-правна единица е нещо различно от народност като културно-историческа общност. Народ може да се създаде изведнъж, но националността изисква продължително действие на няколко културни фактора. Тъкмо на този асимилаторски процес ние сме съвременници и затова той ни е много ясен.
Терминът народност се употребява с две значения: 1) в международното право, в смисъл на поданство или правна принадлежност към една държава ( nationalite, Nationalitat,. нацioнальность), но у нас за този случай правилно се е установил терминът поданство; и 2) в обикновения и в научния език с думата народност или националност се изразява принадлежността на индивида към една културно-историческа общност, а понякога и самата тази общност.
За да означат народността като културно-историческо понятие, западните народи си служат с термина нация. Нацията е метаюридическо понятие и е предмет не на правото, а на социологията или научната политика, но то е тъй тясно свързано с живота на модерната държава и с някои основни публичноправни принципи, че по-близкото ни опознаване с понятието и същността на нацията става наложително.
„За френци и англичани, пише проф.Waldecker, 502, термините народ и нация са равнозначни, когато ние, немците, правим разлика“, т.е. под народ разбират държавен народ, а под нация – културно-историческа общност, която няма нужда да попада в границите на една държава, за да съществува. Това определение не е съвсем точно. Вярно е, че в говоримия, литературния, пък и научния език не се е правила, не се прави и сега, строга разлика между nation и peuple, между nation и реорlе, между nazione и popolo. Монтескьо и Русо си служат с двата термина като равнозначни; само Волтер схващаше нацията („Essay sur les, moeurs et l’esprit des nations“) като културно-историческа общност. Още около Френската революция двата термина са се употребявали различно: думата peuple била запазена за долната класа (за простия народ или просто за „народа“, както казват някои у нас, сякаш забраняват на по-образованите граждани да се числят към българския народ и съзнателно или не насаждат раздвоение в единната културно-историческа общност!). Революционното Assemblee Nationale е възприело думата nation, с която, според конституционалиста Helie, е искало да означи целокупния френски народ като сбор от равноправни граждани, без разлика на класи и обществено положение. Но терминът не е могъл да се установи тъкмо в този си смисъл. Обществото било свикнало с думата peuple и върху нея е бил прехвърлен смисълът на nation, още повече че и в римското право populus е означавало общността на пълноправните граждани (Senatus populusque romanus). За точност обаче трябва да спомена, че и в двата конституционни акта на Националното събрание nation и peuple се употребяват едновременно, например в Декларацията за правата от 1789 г. е казано в чл. 3: Le principe de toute souveraineté réside essentiellement dans la nation”, но в увода „Les représentats du peuple francais“… Същото е и в конституцията от 1791 г. например, Titre III, art 1: „La souveraineté… appartient ala nation: aucune section du peuple… ne peut s’en attribuer l’exercice“. Отъждествяването на nation и peuple е извършено в Конституцията от 1793 г. (и следващите), като думата нация е заменена с народ, например в уводната Декларация, чл. 25: „La souveraineté reside dans la peuple“… В текста на Конституцията, чл. 7, понятието народ се определя юридически, като сбор с френските граждани, без разлика на класи и обществено положение, понеже „всички човеци по природа са равни пред закона“: „Le peuple souverain est l’universalite des citoyéns français.” Строга разлика между Volk и Nation се спазва само от немските държавоведи и социолози, особено от Neumann (виж. лит.) насам: преди него и те често са смесвали двете понятия. Опити в това отношение не липсват и у другите народи, но останаха усамотени и различието между двете близки думи не можа да се установи не само в говоримия, но и в научния език. Разликата между народ и нация личи още в латинския корен на думите: populus означава едно множество от хора, образуващи един народ, без разлика на чин и произход, например populus romanus; а nationis произлиза от корена nasci и означава раждане, раса, произхождение и от тук: даже ранг, т.е. благородно потекло. Триумфалната арка на Август, върху която са били символично представени всички подчинени на императора народи, се наричала Porticus ad nationes, а не ad populos, защото държавният народ е един; populus romanus. Френските енциклопедисти от XVIII век определяха нацията като сбор от всички народи, подчинени на една държавна власт; някои нови автори, например Ели, се доближават до немското схващане, като дефинират народа като политическо тяло, създадено от еднаквостта на законите в дадена държава; народът изчезва заедно с изчезването на държавата; нацията, напротив, преживява държавата, може да съществува и вън от нея, защото не е правно, а нравствено тяло, което е създадено от естествени сили, стоящи извън действието на юридическите закони. Самата държава, в такъв случай, ще бъде „организиран в политическо тяло народ“.
Немските автори си служат с латинско-френската дума Nation, обаче някои я понемчват с Volkstum, което е равно на нашето народност. Даже има автори, които си служат тъкмо с този термин, зает от международното право: „Nationalitat (например Laun: „das Volk im natürlichen Sinne, oft „NationalitätĖ genannt ist eine unabhängig von Recht und Staat gegebene gesellschaftliche Gruppe“, обаче Grabowsky със същия термин означава „националното малцинство в една определена държава“). Ако запазим думата народ като държавноправно понятие, ние можем да употребяваме латинската дума нация като народностно, социологично-етическо или културно-историческо понятие; в този смисъл нация би могло да се замести с чисто българската дума народност, макар че у нас тя се употребява повече като прилагателно, отколкото като съществително.
Не е лесно да се определи точно и изчерпателно понятието нация. Дефиниции има много, но нито една не е общопризната и напълно задоволителна. За да вникнем в същината на обекта и добием собствена представа за него, трябва да постъпим както при определянето на други подобни отвлечени и сложни понятия: държава, власт, суверенитет и др. Преди всичко установяваме, че нация не е юридическо, а социологично понятие; едното не изключва другото, но двете не се покриват. Нацията е културно-историческа общност, която се отличава от другите подобни единения главно по това, че представлява едновременно биологична и културна общност. Нейните характерни белези са: общ расов или племенен произход, обща религия и език, обща физико-географска среда и държава, общи обичаи и традиции, обща култура (право, наука, изкуства); съзнание и воля за общност. Тези белези обаче не могат да се вземат като мярка и да се нанасят върху дадено общество, за да се определи дали то е нация, или не; защото тия белези никога не са чисти и пълно дадени исторически. Понякога някой и друг белег липсва, даже два или повече могат да си противоречат. Има и нещо трансцендентно, което е много съществено и което ние не можем напълно да опознаем и определим. Съзнанието повечето пъти играе много по-важна роля, отколкото всичко останало. Простото сумиране на индивиди, у които личат едни и същи външни белези (произход, език, изразена воля) е присъща на индивидуалистичното схващане, когато нацията трябва да се разглежда преди всичко като една духовна общност, като социален организъм. Не само съзнанието на всеки индивид, но и степента на взаимна обвързаност, на органическото срастване между отделните членове на една нация, създава йерархия на нациите, съобразно с интензивността на духовната и физиологичната спойка на частите в цялото. Колкото спойката е по-здрава и колкото повече социологичната общност се приближава до хармоничната цялост на живия социален организъм, толкова по-високо стои дадена нация в стълбицата на нациите и толкова по-трудно е унищожението й като такава (денационализирането й). Нацията, значи, не е еднообразно, а степенувано понятие. Социологията е установила, че има раси или племена, по-податливи на асимилация. Културните нации са по-способни да се съпротивляват духовно, отколкото нискокултурните; дори когато първите са били покорени от вторите, те са успявали да запазят националните си особености и неусетно да приобщят към тях своите военни и държавни господари. Съпротивителната сила на една нация зависи не само от нейната племенна упоритост и от висотата на цивилизацията й, но и от характера на последната: самостойната и самоотварящата се култура е много по-трайна от наготово възприетата, защото е здраво сраснала се с народните маси и напълно им приляга .Творци и висши носители на националната култура са най-талантливите и най-образованите личности, но тя е толкова по-трайна, колкото по-близо стои до общонародния дух. Величието на една нация се мери по величината на нейните най-видни синове, но величието на тяхното дело се мери с близостта му и органическото му сродство с нацията като цяло. Исторически установено е, че селяните по-мъчно се поддават на денационализиране, отколкото градското население и средната интелигенция. Отмар Шпан си обяснява това „с искрената и упорита привързаност на селянина към неговия тесен духовен и физически свят, към наследените обичаи и нрави. Затова селяните имат по-голям дял в народностната култура, отколкото интелектуално по-високостоящите, но затуй пък изкоренени градски слоеве. Има и една техническа причина за по-бавното денационализиране на селата: това са слабите съобщителни средства, които обуславят затвореността и недостъпността на селския живот за културното влияние на централната власт.
В научната книжнина съществуват множество определения на понятието народност или нация. Ние ще приведем само няколко измежду най-ценните. Една от първите (1851 г.) дефиниции, която е била преповтаряна под разни вариации от мнозина автори, принадлежи на Торинския професор по международно право Паскуале Майчини: „Нацията е едно естествено общество от хора, свързани чрез еднаквостта на земята, на произхода, на обичаите, на езика и образувано от съвместния живот и от съзнанието за социална общност.“
Ернст Ренан пренася центъра на тежестта в духовния свят на човека. Еднаквостта на расата, езика, религията, земята, имат второстепенно значение, защото нацията, по своята същност, „е една душа, един духовен принцип“. Нацията се създава бавно, в течение на времето, от постоянно тясно общуване на едно множество хора. Култът на дедите, съвместните усилия, подвизи и жертви, съставляват социалния капитал, върху който се поставя народностната идея. Дадено поколение наследява от своите бащи и деди славно минало и горчиви поуки; за бъдещето то има една програма, изпълнявана само с общи усилия; всички членове са свързани с общи радости и скърби, с общи надежди, които връзки са много по-силни от общите митници или военни съюзи. „Общата скръб свързва по-силно от общата радост. В редицата на националните спомени траурите са по-ценни от триумфите, защото скръбта налага задължения и изисква задружни усилия. Следователно, нацията е една велика солидарност, учредена от спомена за дадените жертви и от готовността за нови. Тя предполага едно минало, но се съсредоточава в един осезателен факт: съгласието, ясно изразеното желание, съвместният живот да продължава.“ Тази воля към единство Ренан духовито нарича „всекидневен плебисцит“ в полза на националното единение. Този чисто духовен принцип се слага в основата на нацията и от други, даже модерни немски автори (Шпан), и то напълно основателно, защото само чрез този принцип може да се обясни съществуването на някои нации, които не могат да се похвалят нито с общ произход, нито с еднаква култура, нито с един и същ език. Ренан съсредоточава мислите си така: „Една голяма група хора, здрави по дух и горещи по сърце, създават едно нравствено съзнание, което се нарича нация.“
Морис Ориу мисли, че нацията може да се дефинира като “групиране на първични етнически формации, у които продължителното съжителство в една и съща земя, съчетано с известна общност в расата, езика, религията и историческите спомени, са създали една духовна общност, която служи за основа на една по-висша формация“. Тъкмо тази по-висша формация е нацията. Георг Йелинек добавя към класическата дефиниция един нов елемент: динамичност. Един народ толкова по-ярко проявява своята националност, колкото по-силно е чувството на общност между членовете му, колкото по-многобройни, по-значителни и по-дълбоки са културните връзки, които ги свързват и обединяват. И обратното, ще добавим: когато тези връзки се разхлабят и съзнанието за културно-историческа обособеност отслабне, националността започва да губи своята интензивност, да чезне и да се доближава до сродните й народности; такава нация представлява най-годен материал за поглъщане и асимилиране от друга, по-силно индивидуализирана нация. Изходна точка за по-нататъшни изследвания представлява определението на Ернст Хасе: “под националитет разбираме една общност от хора, които имат еднакъв произход, говорят един и същ език, минали са през едно общо политическо и културно развитие и имат съзнанието, че принадлежат на едно цяло.“ Тази дефиниция синтезира по-главните изводи на социологията и изброява факторите, които съдействат за образуването на една нация. Предстои ни да опознаем по-отблизо тези фактори, които същевременно представляват белезите, отличаващи една нация от друга.
1. Физиологичното родство, т.е. принадлежността към една и съща раса или дори към едно и също племе би трябвало да бъде първото условие за образуването на една народност. Такова е било старото схващане, което модерната социология смята за погрешно главно по две причини: а) общият произход от един и същ праотец обуславя племето и расата, но не и нацията, която е преди всичко духовна, а не кръвна общност; б) понеже няма нито една расово и племенно напълно чиста нация, националността изобщо не би съществувала – извод, който се опровергава от действителността. Днес биологичният момент не се пренебрегва, но се поставя на второ място – първенството се дава на духовните връзки и нацията се счита преди всичко за духовна общност.
Още от класическа древност, народите са били племенно, отчасти и расово смесени. С течение на времето смесването се е увеличавало. След Великото преселение на народите, след обширните завоевания и големи колонизации, с физиологична чистота не може да се похвали нито една културна нация на света. Френската нация е смесица от гали, келти, римляни и старогермански племена (франки), а напоследък се втичат и мулати. Единната италианска народност носи физиологичното наследство на етруски, латинци, старогръцки колонисти, нормани и сарацини (на юг), на готи и лонгобарди (на север) – даже при обикновенонаблюдение в разните части на Италия расовото различие се забелязва, но духът е един и същ: от Алпите до Сиракуза. От смесването на сакси и нормани се образува единната английска нация; днешните руси са славяни, примесени с множество неславянски и даже азиатски елементи; ние, българите, се гордеем, че върху нашата земя славяните са се слели със старокултурните траки и после са били обновени с кръвта на Аспаруховата дружина. Германците, които днес с необикновена ревност повдигат въпроса за расова чистота, са смес от старогермански племена, римляни и множество славяни. За преходните кръстосвания, особено при големите военни походи, е излишно да се говори; същата мисъл може да се приложи и към неарийските малцинства от тъмното Средновековие до ново време. Самите теоретици на националсоциализма не отричат, че „keine absolut reinrassigen gibt“ (Кьолройтер, също и Шпан) и че расовият проблем е „въпрос на духовно отнасяне“, на лично държане и на държавна политика. У повечето нации този проблем не е навременен. Френците се държат към него напълно безразлично, дори от Световната война насам съзнателно се стремят към разширяване рамките на своята националност, обгръщайки даже някои колониални племена. У англичаните още е много силно съзнанието за превъзходството на бялата раса; същото е у американците, въпреки големия им демократизъм и въпреки това, че самите те са доказано най-смесената нация: старите преселници от разни народности се обединиха в една единна американска нация, която е исторически най-младата. Днес расовият проблем стана континентален; значителна разлика се прави само между бялата раса и цветнокожите. Хитлеристкото управление с особена острота изтъкна разликата между индогерманската раса и неарийските пришълци (расовата теория на Гобино, Чембърлейн и Волтман, се подема наново и развива не само чисто научно, но предимно брошуръчно и политически).
Все пак обаче в основата на всяка нация стои една племенна ядка. Не е необходимо едно племе да бъде взето за главно и да се сметне за асимилаторски елемент – главното е процесът на племенното сливане да се е завършил. Сливането или претопяването се благоприятства и извършва от няколко социални фактора, например общата религия, най-вече християнизирането на Европа (процесът е особено ярък у старите френци и у българо-славяните); смесените бракове, приравняването на езика (нов език – английският, или едното племе забравя своя език – Аспаруховите българи); по-силната култура поглъща по-слабата; държавното единство ускорява единението на народа и превръщането му в нация (старофренските крале, Стогодишната война, на прабългарските ханове). Племенната основа дава характерните физически и духовни особености на нацията. Ние основателно говорим за национален характер, който в основата си има и една физиологическа или биологична общност, макар че по-голямо значение има насоката и интензивността, с която основните природни заложби са развити. Колкото по-смесена е една нация, колкото по-несъвършен е процесът на претопяването, толкова по-неустановен е националният характер, т.е. начинът, по който индивидите и колективитетът възприемат външните явления и им реагират. Тенденцията на държавата е към все по-тясно единение, затова в културната политика на разумните правителства влиза грижата за засилване на органичната връзка между членовете на народа – в случая се отнася до връзката на общия племенен произход, която може да бъде засиленаако не физиологически, то поне духовно; чрез подробно изучаване и възвеличаване на културно-политическата история на дедите, у сънародниците се установява убеждението, засилва се вярата, че всички са сродени с неразривната връзка на племенно-кръвния произход.
2. Обща земя. Близо до кръвното племенно родство стои общността на населяваното земно пространство. Влиянието на географските особености върху душата и тялото на жителя е безспорно – то може да се наблюдава и днес: планинци, поляци и крайморци; северняци и южняци; живеещите в плодородни и бедни местности – се различават не само по характер, но и физически. Еднаквите природни условия създават почти еднакъв начин на живеене, еднакви нрави, обичаи, закони, културни ценности. Географската отделеност на едно пространство чрез планински вериги, големи реки или морета, предпазва живеещите в него племена от смесване с отвъдграничните народи, но благоприятства смешението помежду им – така се установяват културни и кръвни връзки, които могат да се развият в народностна общност. Даже когато воюват помежду си, такива племена се доближават и най-често свършват с мирно или военно-принудително обединение. Древната история е богата с такива случаи. Обаче географската отделеност е относителна. Човекът много отдавна е знаел да преминава реки и планини и да плува по морета. С непрестанното усъвършенстване на превозните средства значението на природните граници е намалявало. Човешкият гений вече влияе на почвата повече, отколкото сам да се влияе от нея – чрез изкуствено напояване пустинните местности са превръщат в плантации, а върху неплодородни почви често пъти живеят забогатели от индустрия народи. Върху една и съща земя виждаме две различни култури – Мала Азия в древността е била средище на цивилизацията, а Европа е била полудива; днес е обратното. Териториалната общност е имала значение за образуването на нациите много повече в далечното минало, отколкото сега. В ново време всяка нация се стреми да се разшири териториално до своите естествени граници или пък, ако вече ги е достигнала, инстинктивно се ограничава в тях, освен ако е притискана от стопански нужди или е обхваната от завоевателен нагон. Във всеки случай, особеностите на територията оказва влияние върху създаването и запазването на народността, само че това влияние, както и всички други, не трябва нито да се надценява, нито да се взима усамотено, както това прави понякога таканареченото „антропогеографско направление“ (Ratzel, Kirchhoff и др.).
3. Обща религия. По-силни от физическите са духовните връзки Между тях исторически първо място заема религията (religo = свързвам), която в дълбоката древност е била най-здравото обединително звено между членовете на едно семейство, род или племе. Които са обслужвали гробовете на едни и същи деди1или които са вярвали в едни и същи богове, са се чувствали близки и тази близост е благоприятствала за сложното преливане в една народност. Култът на Аполон в Делфи е обединявал няколко старогръцки племена; около езическия храм в Упсала са се събирали за обща религиозна церемония разпокъсани шведски племена, а германците от времето на Тацит са се обединявали чрез култа на Нертус. И днес още религиозният фанатизъм на някои азиатски народности ги държи затворени за всяко чуждо влияние, цели хилядолетия. Интересен пример в национално самозапазване върху верска основа представляват евреите. Враждата между брахманисти и будисти е будна и днес, макар двете религиозни общини да са много близки по раса, земя и език. Религиозните догми изискват единство и братство между единоверците и препоръчват отчуждение и дори враждебност към друговерците. Коранът препоръчва избиването на неверните. Християнството е сравнително най-толерантно, но и то е дало много примери на верска нетърпимост в миналото. Несъмнено е, че религията е обединявала и обособявала единоверците в религиозно цяло, което, при действието и на други фактори, се е превръщало в национално цяло главно чрез държавно обединение. Но ние знаем, че е имало, има и сега, отделни националности, живеещи едни до други, често воюващи помежду си, макар да изповядват една и съща вяра, например мохамеданите и още по-раздробените християнски народи. Силата на религиозната връзка проличава при възможността за обединение в едно цяло на всички единоверци, които сега се различават по език, поданство и народност, стига да им се представи благоприятен политически момент – например жълтите народи или мохамеданите; и това обединение с тенденция към национално уеднаквяване ще бъде толкова по-лесно, колкото по-висока е степента на религиозния фанатизъм.
1 Вж. моята статия “Произход на наследственото право“.
Религиозният фанатизъм се разпалва в Европа за последен път през верските войни на Реформацията. Католици и протестанти така много се мразеха, че между тях всякаква духовна връзка изглеждаше невъзможна. За да се установи единство, кралетемислеха, че трябва да се въведе само едно вероизповедание в цялата държава. Така се създаде конфесионалният абсолютизъм и националната църква. Държавата взима страна в религиозната борба, обявява това или онова вероизповедание за господстващо, изисква от краля да принадлежи към него и подхвърля друговерци на гонение. Типичен пример представляват Англия и Испания – първата протестантска, а втората католическа.
Философите на XVIII в. и Френската революция подрониха могъществото на църквата и разколебаха силата на религията. Конфесионалният абсолютизъм бе заместен с религиозната свобода. Религията като обединителен и национален фактор мина на второ място, а на първо се изнесоха езикът, историята, самосъзнанието, светската култура изобщо. Принципът на веротърпимостта позволяваше свободно да се образуват единни държави и нации, въпреки конфесионалното различие на съставляващите ги индивиди. Някои конституции изрично обявяват едно вероизповедание за господстващо или държавно, обаче това постановление се обезсилва юридически, а и политически, от общоприетата конституционна гаранция за свобода на съвестта. Протестанти и католици, православни и друговерци – са еднакво добри поданици или членове на една и съща държава-отечество. Една от най-новите държави, Албания, е добър пример; тя се състои от мохамедани, католици и православни, горе-долу еднакви на брой; и за да не се дава повод за нарушаване на националното албанско единство, конституцията не предвижда господстваща религия.
Най-често мнозинството от дадена народност принадлежи на едно и също вероизповедание и когато църквата е деятелна, тя допринася за националното единство, макар че християнската църква, особено католическата, е поначало световна. Църквата не отрича народността и родолюбието, а даже ги подпомага. Колко много българският народ дължи на Църквата за своето национално запазване и издигане, знаем всички. Нашата национална църква и днес още, чрез института и идеологията на Българската екзархия, поддържа националното самосъзнание у всички български сънародници. Тя представлява класическипример за религията като национален фактор в ново време.
Както в миналото, така и днес, религията помага на една народност да се съпротивлява на асимилацията. Конфесионалното различие, особено когато се държи будно и по политически причини, запазва националната особеност и забавя процеса на сливането – такъв е случаят с днешна Югославия, където официалният стремеж е да се образува една нова нация, въпреки наличността на цялостни маси от католици, православни и мохамедани, ако не смятаме бившите екзархисти. Понеже различието във вярата (не и във вероизповеданието) съставлява абсолютна пречка за встъпване в брак, религията пресича още едно средство за претопяване народностите.
4 Общ език. От Френската революция насам и особено от средата на миналото столетие, като най-ярък белег на националното единство се сочи езикът, който не е само едно механично средство за взаимно разбиране, а е плод и израз на дълбока културна общност. Развитието на езиковата наука ни показва, че в езика на една народност се съхраняват всички нейни духовни особености, че той е най-ценният паметник и незаменимата дарохранилница на националния гений. Филологията стана не само спътница на етнографията, но и първа помощница на историята и археологията; чрез езикови издирвания сега се установява битието и културната дейност даже на изчезналите народи. Език и национална култура са корелати. Те взаимно се създават, поддържат и развиват. Еднаквостта на езика е белег за еднаквост в начина на мисленето, на отношението към света, на целия духовен склад. А това е най-силната обединителна връзка. Огромното значение на езика, особено след демократизиране на образованието, книжнината и науката, бързо се осъзна от всички държави, още повече че самите те почиваха върху национална основа. И се създаде култ към родния език. Филолози и литератори го разработват и усъвършенстват непрестанно, подчертавайки богатството и отликите му от другите езици, а поети и общественици го хвалят и величаят. Няма език, който да не е обявен от някой национален поет за най-хубавия език на света. Тоя изблик на родолюбие, самороден у всеки човек с по-богат духовен живот, съзнателно и планомерно се култивира от държавата, защото в него тя вижда основата на своето единство и сила. Най-мощното средство са училищата, от първоначалното училище до университета. Работата на училищата се допълва и продължава от делото на всички духовни труженици: литератори, хора на изкуството, учени, общественици и от един много важен безименен фактор – от спонтанната отзивчивост на всички сънародници. Наред с тези благородни средства за насаждане и уеднаквяване националния говор някои държави си служат и с насилнически мерки: по всевъзможни начини държавната власт или частни инициативи под нейната прикрита благосклонност преследват свободното упражнение и развитие на другите езици, особено езика на националните малцинства, което е сигурното начало на тяхното денационализиране. Ние, българите, от дълго време и до днес сме жертва на този стремеж у някои държави да налагат на всички свои поданици езика на господствалата народност, затова ние познаваме светостта на матерния език по-добре от ония щастливи народи, които нямат сънародници под чуждо иго или които са могли да им гарантират ползване от малцинствените национални права.
След Световната война, която бе водена уж за спасяването на правото и културата, националният въпрос се наложи с още по-голяма острота поради хвърлянето на гъсти народностни малцинства под чуждо иго. Най-болезнено се чувстват от малцинствата и от свободните им сънародници разните административни мерки, с които господарската държава по разни начини затруднява или напълно осуетява употребяването и развитието на националния език. По този болен за съвременното човечество проблем в последните десетина години се създаде огромна литература. За да подчертаем обективната святост на матерния език и ненарушимото право на всяка народност да говори свободно своя народностен език, ние ще цитираме по няколко реда от двама стари автори, които не са могли да бъдат повлияни от противоречивата и тенденциозна литература от 1919 г. насам: единият е Блунчли (от 1886 г.), другият е правният и общ философ Катрайн (от 1911 г.). „Езикът, казва Блунчли, е най-светлото благо на всяка нация: най-добре в него тя изявява своята особеност. Езикът е най-здравата връзка, която свързва членовете на една народност в една културна общност. Затова държавата не трябва да забранява на народа езика му, нито да преследва употребата и книжнината му. Напротив, длъжност на държавата е да гарантира свободното развитие на езика и дори искрено да го насърчава, ако общите интереси на образованието не бъдат увредени от това. Потискането на местните провинциални езици от страна на римляните беше ужасна злоупотреба с държавната власт, а забраняването на националния народен език в територията на Немския орден, под. страх от смъртно наказание, беше едно противоправно варварство (I, 100).” “Върху какво, пише Cathrein (вж. лит.) една държава би могла да основе правото си да отнеме с насилие от една нация нейните народностни особености, да я осъди на национална смърт? Някои отговарят: върху общественото благо или държавния интерес! Неоснователно. Всички народи считат своите народностни нрави и институти, и особено своя език, като най-скъпи върховни блага. С невероятна любов и упоритост всички народи държат на тези национални богатства и ги пазят като свещени завети на дедите си. Кой не знае как вълшебно звучи майчиният език в чужбина? Може ли държавната власт да има правото да откъсне от една нация това незаменимо съкровище? Само в името на „държавния интерес“ това не може да се извърши; защото, ако признаем на едно правителство всевластието да обсебва всички блага и права на поданиците си, винаги, щом държавният интерес изисквал това, би значело да се признае, че правителството е тираническо и че гледа на поданиците си като на роби“.
Тясното сътрудничество между народност и език създава и обратното движение: от дадена национална обособеност да се отиде и към езикова индивидуалност. Например ирландците, които отдавна говореха английски, сега въвеждат официално ирландския език; норвежците, след отделянето си от Швеция, издигнаха два норвежки диалекта: новите прибалтийски държави, чието население по-рано си служеше с руския език, обявиха за официални старите полузабравени местни езици; най-интересна картина представлява Съюзът на съветските републики, в някои от които полузабравените местни диалекти се въвеждат в степен на официален и литературен език. Даже някои ционисти мечтаят да възкресят из книгите староеврейския език, за да бъде еврейското обединение чрез най-мощното и общопризнато средство на националната културна общност. Колкото и голямо да е значението на езика за създаването на една националност, все пак той не е единственият фактор. Няколко изключения показват сложната природа на националността. В Швейцария се говорят равноправно три, а в Белгия два езика. Във Франция не всички говорят френски – бретонците, баските, а и провансалците говорят своите домашни езици, които са толкова особени, че има съчинения от местни автори, преведени на френски език! В Германия съществуват такива големи различия в диалектите, че понякога германци от различни провинции, за да се разберат, трябва да си служат с официалния горнонемски език: така наречения „платдойч“ е абсолютно неразбираем за оня, който знае само литературния немски език. За една швейцарска нация, казва проф. Генцмер, може да се говори само с резерва; той забелязал, че през Световната война френска Швейцария симпатизирала на Франция, а немска – на Германия (предимно политически обособените нации, като швейцарската и холандската, немските социолози наричат „Staatsnationen“, държавни народности, за разлика от същинските, бих казал, духовно-органическите народности, наричани „Kulturnationen“). Можем да отбележим още, че в Белгия господства френският език и че фламандците понякога създават грижи на брюкселското правителство. Националното единство във Франция и Германия е безспорно поради съчетанието и на други фактори освен езика. По-интересни са случаите с нациите извън Европа: северноамериканците говорят английски, но в никой случай не съставляват една обща националност с англичаните; същото трябва да се каже и за южноамериканските народи, които говорят испански, или за бразилците, които говорят португалски език, но са напълно скъсали връзките си с Испания и с Португалия.
5. Споменът за общото историческо миналосъздава чувство за близост и подтик към общ подвиг. Общото минало величие, борбите за едни и същи идеали, общите поражения и страдания, съзнанието за племенно сродство с националните герои, цялото духовно и материално наследство на един народ свързва душата на всяко ново поколение с традициите на миналото и създава националното единство през вековете. Славата на дедите окриля потомството за нови подвизи чрез обединените сили и в името на нацията.
Чрез историята отечеството, terra patrum, добива своята основа – корените на родолюбието се намират в националното минало. Френските историци са съгласни, че Стогодишната война е била еднаот първите и най-важните причини за образуването на единно национално чувство у феодално-разпокъсания френски народ. Същият процес се наблюдава между немските народи през Наполеоновите войни. Общите усилия за освобождението на швейцарските селяни от игото на Хабсбургите, символизирани в героизма на Вилхелм Тел, създадоха единството на триезична Швейцария. Нашето Възраждане, с неговите героични борби за духовна и политическа свобода, върху фона на общобългарските страдания и миналото величие възкреси и оформи българската нация; защото преди Възраждането тя е била тъй много обезличена, че по думите на Иречек името българи и българска народност почнало да изчезва от съзнанието и паметта на света; дори простолюдието се наричало безлично „християни“, а по-издигнатите се срамели от родния си език. И днес още, когато потърсим опора за националния си дух, за политически или културни цели, ние сигурно можем да я намерим в нашата родна история. Този е големият смисъл и отговорната задача на младата българска историческа наука. Този е здравият смисъл на патриотизма като гражданска добродетел. Той има първостепенно значение тъкмо за демократичната или авторитарно-националната държава, защото е средство за необходимото й вътрешно (социологично, не само юридическо) единство. Патриотизмът споява индивидите в едно национално цяло, привързва ги към родната земя, която (при националната държава) е самата държавна територия и създава главното условие за съществуването на държавата: готовност да се брани от външно посегателство и вътрешна разруха общото материално и духовно благо. Без това единство държавата ще бъде тираническа, нестабилна и краткотрайна. Родолюбието е чувство, но то се подхранва и от разума, от убеждението, че човекът е неразривно свързан с родната земя, че върху нея трябва да изгради благополучието си и че нещастието на отечеството е и негово нещастие. Степента на това убеждение е различна у разните индивиди, слоеве и народи. След разрушаването на абсолютната монархия и понижението авторитета на религията; след широкото разпространение на марксическия интернационализъм; сред господството на личния и груповия интерес – патриотическото чувство трябва да се насажда и поддържа от най-заинтересованата страна – държавата. Много характерно е, че напоследък даже в Съветска Русия, която е политическото осъществяване на Марксовия интернационализъм, държавата, сериозно заплашена на Далечния изток, започна да пробужда латентния патриотизъм на русина.
6. Културното единство е най-важният фактор за създаването на нацията, необходимата предпоставка за нейното съществуване и запазване. Когато културните връзки между членовете на една народност намалеят, отслабнат или насилствено бъдат скъсани, народното единство се разпада, условията за денационализиране са налице. Защото нацията е, както се изтъкна, преди всичко духовна общност1 . Модерната социология приема, че нацията е културна общност. Съдържанието на културата се проявява в нравите и обичаите (народностния бит), в религията и светогледа, в науките и изкуствата, в политическия живот. Взаимното духовно действие между членовете на едно общество; еднаквото възприемане на външния свят чрез чувствата и разума; еднаквите общи възгледи и стремежи създават духовно-културната общност и установяват между индивидите и групите толкова здрава връзка, че всеки от нас се чувства много по-близък със своите отдавна починали деди, с дейците от Възраждането ни, с именитите българи от средновековна България, отколкото с един чужденец, с когото живеем в една и съща кооперация или с когото разговаряме в настоящия момент! Еднаквостта на веществената култура, на техниката, има само второстепенно и посредствено значение. Така се обяснява фактът, че два или повече съседни народа се чувстват духовно-културно и народностно различни, макар да имат стопански строеж и да стоят на еднакво културно ниво в техническия смисъл на понятието. Духовно-културната общност слага своя белег върху всички исторически прояви на дадена народност – и в този смисъл ние говорим за националната култура.
Еднаквата (по характер и интензивност) култура е една от предпоставките на националното единство. В демократическия смисъл на понятието, това значи да се отстранява рязката разлика между висшите обществени слоеве и масата. Когато масата е невежествена и стопански онеправдана, тя ще бъде отчуждена от заможната класа и от интелигенцията, а това създава раздвоение в средата на един и същ народ. Еднаквостта на езика става условна, защото между простонародния говор и стила на образованите изниква голямо различие. Историческите събития не се схващат еднакво от двете половини на народа. Културното единство става формално, а не действително, защото всичките слоеве дават своя отпечатък върху културата, която е чужда, повече или по-малко, на масата. Това не значи, че у всички индивиди и социални групи културата трябва да бъде еднакво интензивна – това е обективно невъзможно, а и нежелателно, защото би спъвало напредъка; само твърде резките различия трябва да се избягват в името на по-здравото национално единение.
1″Нека никой да не се учудва, пише Lazarus, вж. лит., S, 1, върху субективното естество на понятието нация, което аз й признавам чрез белега на изрично-проявеното съзнание. Нацията е една чисто духовна същност. Нацията е духовен продукт. Тя е първият плод на народния дух.
Това раздвоение е било много ярко в предконституционната държава, когато родовата аристокрация ревниво се е обособявала и когато нейните правно-стопански привилегии са държалинародната маса в полубезправно състояние, отдалечена от образователните институти и от обществените служби. С установяването на конституционния либерализъм родовите привилегии се премахнаха, образованието и службите станаха еднакво достъпни за всички граждани, вследствие на което започна да се осъществява едно относително културно изравняване. Демократизирането на държавата и обществото национализира културата, обаче подчертаването на класовото неравенство и интернационалистичните проповеди забавиха процеса на националното сцепление.
Германската наука, още от Хердер насам, влага в понятието Kulturnation по-друг смисъл: народът като духовна единица се схваща органически свързан със своята история, т.е. със сътворените от него културни ценности, съставляващи същевременно духовната му същност. По синтетичното определение на Шпенглер, „един народ, в стила на една култура, един исторически народ, се нарича нация“,
7. Държавното единство създава и поддържа редица общи учреждения, които, като благоприятни външни условия за единение, стимулират и духовното обединение между поданиците на една и съща държава – например общи публичноправни и частноправни институти, общи училища, стопански интереси, войска и др. От историята знаем, че едно или няколко племена са успявали по-бързо да се оформят в народност, когато са смогвали да си образуват държава. Със своята огромна материална сила държавата винаги е имала възможност да упражнява силно въздействие върху духовния свят на своите поданици. Тя изисква и поддържа тъкмо ония фактори, които съдействат за образуването на една единна и дълбоко осъзната националност и потиска или открито преследва обратнодействащите сили.
И от стопанските интереси, които по своята природа са независими от принципите и изискванията на национализма и клонят към интернационализъм, държавата може да направи един подбудител към народностно единение, чрез една националистическа стопанска политика. Класическият протекционизъм, държавният социализъм или най-новият стремеж към стопанско самозадоволяване на държавата (автархия), правят от всяка държава едно затворено народно стопанство, в което всички стопански деятели имат един общ интерес наспроти другите държави, срещу заплашващата ги чужда конкуренция, даже и унищожение.
Наред с чисто културните средства за национализиране на своите поданици и сънародници държавата може да прибегне и до нравствено, пък и правно непозволени мерки за денационализиране намалцинствата. Въздействието на държавата в тая област наричаме националистична политика, когато е насочено към заздравяването и нравственото издигане на националното съзнание с културни и правомерни средства; наричаме я шовинистична, когато надценява своите народностни ценности и намира недостатъци само у чуждите народи и пристъпва към тях с явна или скрита враждебност, вместо със съзнанието за международна солидарност; денационализаторска наричаме политиката на онази държава, която с всякакви средства се старае да спре свободното развитие на националните ценности у своите народностни малцинства, да ги унищожи с течение на времето и да ги претопи в масата на господстващата народност. Срещу такава политика всички осъдени на национална смърт народности реагират съобразно с външните условия и със своите духовни и физически сили. Примерите, които историята ни дава, за да ни покаже, че държавното единство невинаги се покрива с националното единство, се отнасят тъкмо до вродената съпротивителна сила на нацията с цел за самозапазваме. Белгийци и фламандци остават две народности въпреки стогодишното съществуване на единната Белгия. Българите запазиха своята народност цели пет столетия, макар че бяха включени в сурово управляваната Османска империя. Полският народ запази националното си единство, въпреки че бе поделен и включен в пределите на три чужди държави. Немската нация е една, макар че по-рано бе разделена в 24, а сега в 2 отделни държави. Историята изобилства с примери на чудна национална издръжливост в самозапазваме. Денационализацията е толкова съмнителна в крайния резултат, колкото и позорна.
8. Чувство, съзнание и воля. Дотук установихме, че нацията е хармонично съчетание от биологични, географски, битови и културно-исторически особености. Тези елементи трябва да бъдат не само обективно дадени, но и обединени в едно материално и духовно единство, т.е. да бъдат осъзнати от индивидите. Чрез индивидуалното осъзнаване едно множество от хора, което притежава горепоменатите особености, се обединява в колективно цяло, в духовна общност и се издига в нация. Ние изтъкнахме, че нито един от посочените белези не представлява абсолютна необходимост за съществуването на нацията: в историческата действителност срещаме единни нации при различен произход и език, при различна религия и култура. Но само един елемент никога не липсва и не може да липсва: съзнанието и волята, които са спойката между съставните психофизични елементи на нацията и представляват основното съдържание на духовното единство. Ако приемем, че дотук изброените фактори за създаването и поддържането на една народност са чисто или предимно обективни, то чувството, съзнанието и волята на индивида-член на нацията са чисто субективна съставка и като такава, най-важна, но и най-изложена на променливости – оттук значението на народностното възпитание.
Чувството на един индивид, че принадлежи към дадена народностна общност – защото със сънародниците му го свързват едни и същи произход, език, вяра, обичаи, история, култура – е първата, бих казал, първичната, духовна връзка, образуваща нацията. Силата на чувството е различна у разните индивиди, народи, слоеве и времена. Но чувството е несигурно и затова е нужно нещо по-постоянно – съзнанието за национална принадлежност. И когато това съзнание, затопляно от чувството, е налице, то трябва да се постави в действие от волята за създаване, поддържане и оживотворяване на националната общност, чието най-естествено и най-пълно осъществяване се изразява в една независима национална държава. Колкото по-силна е тази воля, толкова по-здраво е сцеплението. Когато волята, съзнанието и чувството отслабнат поради една или друга причина, единството и съществуването на нацията са заплашени.
Накрая, нека обърнем внимание и на една малка подробност, която ни засяга, а именно, че у нас често се казва „българското племе“ вместо българския народ, народност или нация. Терминът е неточен, защото племе (gens, Stamm) е чисто етническо понятие (в същински смисъл: група семейства, произхождащи от един и същи праотец), сочи на първобитно и преддържавно състояние и изразява нещо битово, а не богатото по съдържание единство на нацията. Племената не са строго оформени и могат лесно да се приобщят към една или друга сродна нация-народ. Римското царство бързо претопи в една народност съставляващите я племена, които останаха да съществуват като политико-родови партии. Старогръцките племена никога не можаха да сеобединят в една национална държава. Съдбата на старогерманските племена е известна, също и племенните вражди от Преселението на народите до края на Средновековието. Българският държавен народ, както и целокупната българска нация, отдавна са престанали да бъдат племе.
Използвана литература:
A. Amonn. Nationalgefühl und Staatsgefühl, 1915. – Badgehot, Ursprung der Nationen, Leipzig, 1883. – P. Bang, Volkswirtschaft und Volkstum, 1928. – Otto Bauer, Die Nationalitätenfrage und die Sozialdemokratie, Wien 1907. – R. Boeckh, Die statistische Bedeutung der Volkssprache als Kenzeichen der Nationalität, in Z. f. Volkerpsych. u. Sprachwiss. IV – Bernatzik, Die Ausgestaltung des Nationalgefühls im XIX Jahrh., 1912. – Dove. Die Wiedereintritt des nationalen Prinzips in die Weltgeschichte, 1890. – Cathrein, Art. Nation, in Staatslexikon, 1911.-Croiset, L’idee de la patrie, в R. pol. et. parl. 1908. – Eötvös, Die Nationalitätenfrage, 1865. – Fichte, Reden in die deutsche Nation. – Fels, Begriff und Wesen der Nation, 1927. – Fried, Über das sprachlich nationale Recht in polyglotten Staaten, 1899. – Luden Fevre, La terre et l’evolution humaine, 1922. – Проф. Г. П. Генов, Правното положение на малцинствата, 1929. –B. M. Гессен, Поданство, его устаноеленiе и прекращенiе, Спб. 1909.- S. Gabrys, Le probleme des nationales et la paix durable, Lausanne 1917, – A. Д. Градовскiй, Национальный вопрос в исторiи и литературе. 1873 (Собр. соч. т. VI). – Gumplowicz, Das Recht der Nationalitäten und Sprachen in Österreich-Ungarn, Innsbruck 1879. – Ernst Hasse, Deutsche Politik, l., 1, 1905. – Häuser, Le principe des nationalite, 1921. – F. Hertz, Begriff der Nation, 1927. – H. Heller, Sozialismus und Nation, 1931. – F. A Helie, Art. Nation, Dict. gen. Pol., 1884. – Rene Johannet, Le principe des nationalites, 1918. – Kautsky, Die Befreiung der Nationen, Stuttgart 1917. – От същия, Nationalität und Internationalitat, 1908. – Otto Kaemmel, Der Werdegang des Deutschen Volkes, 1896. – Kirchhoff, Zum Verständigung über die Begriffe Nation und Nationalitat, 1905. – Otto Koellreutter, Volk und Staat in der Verfassungskrise, 1933. – Rudolf Laun, Staat und Nation, 1934. – От същия, Das Nationalitätenrecht als internationales Problem, Wien, 1917. – Bernard Lavergne, Le principe des nationalites et les guerres, 1923. – Louis Le Fur, Races, Nationalites, Etats, 1922. – Leibholz, Das Wesen der Repräsentation, 1929. – J. Е. Lehmann, Das Deutsche Reich als Nationalstaat, 1905. – Liermann, Das detsche Volk als Rechtsbegriff, 1927. – Lapradelle, Seances et traveaux de l Academie diplomatique internationale, 1930. – ámile de Laveleye, Le gouvernement dans la democratie, 1911, t. l ch. III. – Lazarus, Was ist national? 1880. – Д. Мамарчев. Народностни държави и народ–ностни малцинства, и там цит. Carlysle Aylmer Мacartney, National States and National Minorities, Оксфорд 1934, в сп.“Бълг. мисъл“ 1934. – W. Mitscherfich. Der Nationalismus Westeuropas. 1920, Meinecke, Weltbürgertum und Nationalismus, 1911. – V. Miceli, Lo Stato e la Nazione, Firenze 1890. – Pasquale Mancini, Della nazionalitä come fondamento del diritto delle genti, 1851, 1857. – Fr. Neumann, Voll und Nation, 1888. – Sergio Panunzio, Principio e diritto di nazionalita, Roma, 1921. – A. Pagano, Idealismo e Nazionalismo, Milano 1928. – Д-р Илиia А. Пржиh, Заштита маньина, Београд 1933. – Ernst Renan, Qu’est ce qu’une nation?, 1882 и 1921. – K. Renner, Das Selbstbestimmungsrecht der Nationen, Wien 1918. – Th. Ruyssen, Les minorites nationales, 1924. – Schmidt Rohr, Muttersprache, von Art der Sprache bei der Volkwerdung, 1933. – Robert Sieger, Nation und Nationalität, in Österr. Rundschau, 1905. – W. Scnucking, Di. Nationalitätenproblem, 1908. – Othmar Spann, Gesellschaftslehre, 1923, особено стр. 469-500. – От същия,Vom Wesen des Volkstums, Vortrag, 1929. – W. Stapel, Volksburgerliche Erziehung. J. Seipel, Nation und Staat, 1916. – Sulzbach, Nationales Gemeinschatsgefühl und Wirtschaftsinteresse, 1929. – Carl Schmitt, Staat, Bewegung, Volk, 1934. – Kurt Tramp/er, Staaten und nationale Gemeinschatten, 1929. – „Verhandlungen des zweiten deutschen Soziologentages vom 20-22 Oktober 1912, in Berlin“, издание Mohr. Tüb. 1913. – Urba, Die Nationalitäten und Verfassungskonflikt Österreich, 1900. – Heinz Ziegler, Die moderne Nation, ein Beitrag zur politischen Soziologie, 1931. – Max Wundt, Volk, Volkstum, Volkheit, 1927. – Max Hildebert Boehm, Das eigenständige Volk, 1932. – Corrado Petrone, Stato e Natione nella concezione fascista, в А. Turati e Giuseppe Bottai, La Carta del Lavoro illustrata e commentata, Roma, 1929.
Общо учение за държавата, професор доктор Любомир Владикин